Клайв Къслър - Изгубеният град

— Беше си почти катастрофа — призна Емил.

— Истинско риалити. Добре че всички приемат единствения оцелял за бълнуваща лунатичка. И още нещо. Кърт Остин поиска среща. Казва, че има информация във връзка с тялото в ледника, която би била интересна за семейството ни.

— Той знае ли за Жул?

— Ще разберем. Поканих го тук. Ако ми се стори, че знае твърде много, ще го оставя в твоите ръце.

Емил стана, заобиколи бюрото и целуна майка си по бузата. После излезе от оръжейната, а Расин го гледаше и си мислеше колко добре духът на Фошар е въплътен в сина й. И той, като баща си, беше умен, жесток, садистичен, алчен и брутален. И също като баща си бе импулсивен и лишен от достатъчно здрав разум. Точно заради тези черти Расин уби съпруга си още преди много години, когато действията му бяха на път да осуетят плановете й.

Емил искаше да заеме нейното място, но тя се боеше за бъдещето на империята Фошар и грижливо начертаните си планове. Освен това знаеше, че Емил не би се поколебал да я убие, когато му дойде времето, което бе една от причините да го държи в неведение относно истинската стойност на реликвата. Щеше да й бъде много неприятно да се отърве от единствения си наследник, но човек трябва да бъде предпазлив, когато в дома му живее усойница.

Расин вдигна телефона. Трябва да открие фермера с пилците и да го компенсира за щетите, които Емил е нанесъл на стоката и достойнството му.

Въздъхна тежко, мислейки си, че една майка никога няма почивка.

Благословен от спокойно море и умерени ветрове, изследователският кораб „Атлантида“ бързо премина разстоянието от Азорските острови до мястото, на което трябваше да пусне котва на север от Средноатлантическия хребет над подводната планина, известна като Атлантическия масив. Тя се издига стръмно нагоре от океанското дъно на около хиляда и петстотин мили от Бермудските острови и точно на юг от Азорските. В далечното минало, масивът се подавал над повърхността на океана, но сега плоските му върхове се крият на почти осемстотин метра под вълните.

„Алвин“ трябваше да бъде потопен на следващата сутрин. След вечеря Пол и Гамей се събраха с другите учени на борда, за да обсъдят потапянето. Решиха да съберат проби от камъни, минерали и растения от района около Изгубения град и да запишат възможно най-много визуални наблюдения.

Призори екипът на „Алвин“, състоящ се от седем души, пилоти и инженери, беше на крак и в шест вече действаха по задачите от списъка от четиринайсет страници. В седем бяха наобиколили батискафа и проверяваха акумулаторите, електрониката и другите системи и инструменти. После натовариха фотоапаратите и видеокамерите, провизии и топли дрехи за пилота и учените.

След това закрепиха снопове железни пръти от външната страна на корпуса, за да натежи достатъчно и да стигне до дъното. Потапянето всъщност щеше да прилича много повече на свободно падане. А когато дойдеше време да излезе на повърхността, щяха да изхвърлят баласта и батискафът да изплува. С оглед на безопасността манипулаторите можеха да се откачат ако се заплетат в нещо, а ако стане проблем, целият външен корпус можеше да се изхвърли и сферата с екипажа да се издигне от само себе си нагоре. Ако попаднеха в коварно течение, имаха кислород и най-необходимото за седемдесет и два часа.

Пол Траут, ветеран в риболова, добре познаваше непостоянството на океана. Той беше проверил прогнозите за времето, но разчиташе преди всичко на собствените си инстинкти и опит. Огледа метеорологичните и морските условия от палубата на „Атлантида“. Яркосиньото небе беше съвършено чисто, с изключение на няколко перести облачета, а водата беше по-спокойна, отколкото във вана. Идеални условия за гмуркане.

Щом се просветли достатъчно, екипът спусна два предавателя към дъното на мястото, където трябваше да се потопи „Алвин“. Те започнаха да излъчват сигнал, с помощта на които батискафът да се ориентира в мрака, където липсваха улични табели, а повърхностните методи за навигация бяха практически безполезни.

Гамей стоеше наблизо, погълната от телефонен разговор с доктор Озбърн. Обсъждаха най-новите сателитни снимки на районите с горгонова трева.

— Разпространява се по-бързо, отколкото очаквахме — каза Озбърн. — Големи маси с водорасли са се насочили към източния бряг на Съединените щати. Появяват се петна и в Тихия океан.

— След малко спускаме „Алвин“ — отвърна Гамей. — Тихо е и водата би трябвало да бъде сравнително прозрачна.