Клайв Къслър - Изгубеният град

— Просто като теория, но забележително като изпълнение — каза Остин, който мислено си представи системата. — Сигурно разполагате с много хора.

— Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти изцяло автоматизирана и вероятно би си работила добре и без нас.

— Можете ли да ми покажете план на системата?

Пръстите на Лесар затракаха по клавиатурата. На екрана се появи схема като в контролен център за градски транспорт. Пресичащите се цветни линии напомняха на картата на лондонското метро.

— Мигащите сини линии са тунелите, по които тече вода, а червените са сухи проходи. Турбината е ето тук.

Остин се вгледа в екрана, опитвайки се да се ориентира в объркващата плетеница.

— Кой тунел е бил наводнен?

Лесар почука с пръст по екрана.

— Ето този. Главният път към обсерваторията. — Линията мигаше в синьо.

— Има ли начин да се спре водата?

— Опитахме, още когато видяхме, че в тунела е потекла вода. Явно бетонната стена между изследователския тунел и водните е подала. Преди успявахме да отклоняваме водата към другите. Тунелът още е пълен.

— Имате ли някаква представа как е подала стената, за която споменахте?

— Ето тук има врата, която осигурява преминаването от един тунел към друг. По това време на годината е затворена, защото водите са високи. Направена е така, че да издържа тонове налягане. Не знам какво може да се е случило.

— Има ли начин да източим водата от този тунел?

— Да, можем да запечатаме част от тунелите и да я изпомпаме, но това ще отнеме дни — гласеше съкрушителният отговор.

Остин посочи светещия екран.

— Дори при тази огромна мрежа от тунели?

— Ще ви покажа какъв е проблемът.

Излязоха от контролната зала и тръгнаха по коридора. След няколко минути бръмченето на турбината бе заменено от друг шум, напомнящ на силен вятър в дървета. Минаха през една стоманена врата и се качиха по метални стълби до площадка за наблюдение, защитена от водата с пластмасово и метално покритие. Лесар обясни, че се намират в един от няколкото изнесени контролни пултове. Шумът се бе превърнал в грохот.

Лесар щракна ключа на стената и един прожектор освети част от тунела, в която бушуваше водната стихия. Вече почти беше стигнала до обсерваторията. Остин гледаше разпенената вода, потръпвайки от огромната й сила.

— По това време на годината се топят големите джобове на ледника — изкрещя Лесар, надвиквайки тътена. — Те увеличават нормалния дебит. Също като придошлите реки през пролетта, когато снегът се топи бързо. — На тясното му лице беше изписана болка. — Съжалявам, че не можем да помогнем на вас и хората, затворени вътре.

— Вече много ми помогнахте, благодаря. Трябва да видя подробна скица на изследователския тунел.

— Разбира се — Лесар го поведе обратно към контролната зала. Вече беше убеден, че американецът му допада. Остин беше точен и методичен — качества, които той ценеше особено.

Когато стигнаха до контролната зала, Остин погледна часовника на стената и видя, че обиколката му е отнела ценни минути. Лесар се приближи до един метален шкаф, отвори широко плитко чекмедже и извади купчина скици.

— Това е главният вход към тунела. Не е много по-голям от канализационна шахта. Тези правоъгълници тук са жилищните фургони на учените. Лабораторията е разположена на около километър и половина от главния вход. Както се вижда на страничния план, има стълби, които се изкачват през тавана до проход на горно ниво, който води към самата субглациална обсерватория.

— Знаете ли колко хора има там долу?

— Последния път, когато се видяхме, членовете на екипа бяха трима. Понякога, като им омръзне под земята, се събираме да пийнем няколко чаши вино заедно. Освен тях, там е жената от кораба ви, а малко преди инцидента хидропланът докара няколко души, но не знам колко от тях откара обратно.

Остин се наведе над скицата, попивайки с очи всеки детайл.

— Да предположим, че са успели да се доберат до обсерваторията. Въздушната тапа в прохода ще попречи на водата да наводни и нея.

— Прав сте — съгласи се Лесар, но без особен ентусиазъм. — Ако има въздух, може още да са живи.

— Така е, но въздухът им е ограничен. Дано не се стигне дотам да им се иска да бяха мъртви.

Остин нямаше нужда някой да му напомня каква зловеща съдба е надвиснала над Скай и останалите. Дори да бяха оцелели от наводнението, ги очакваше бавна и мъчителна смърт от задушаване. Съсредоточи се върху скицата и забеляза, че главният тунел продължава и след обсерваторията.