Клайв Къслър - Изгубеният град

— Да проверим тази стълба — предложи Пол.

— Според мен няма за какво да се тревожим. Струва ми се, че вътре се вихри клингонски гуляй.

Охраната на подводницата също беше дочула за предстоящия край на мисията и си бяха устроили пиршество. Явно още не бяха научили за съдбата, сполетяла другарите им в лабораторния комплекс.

Гамей и Траут се озоваха под площадката. С помощта на стълбата слязоха по отвесната скала до тясна пътечка, изградена на метър и нещо над нивото на водата. По цялата й дължина имаше наредени лампи. Пътечката водеше точно към входа към кея на подводницата.

Пред погледа им се откри грамадната подводница, която ги отвлече. Няколко лампи светеха и двамата лесно откриха мостчето, качиха се на палубата и стигнаха до входния люк. Пол вдигна капака и надникна. Вътрешността на подводницата беше осветена. Коридорът беше празен.

Пол и Гамей слязоха по стълбата и тръгнаха по коридора, колкото е възможно по-тихо. Пол вървеше отпред, спираше и се оглеждаше на всеки ъгъл, но не всичко наоколо беше пусто. Контролната зала беше полутъмна, осветена само от множеството монитори. Радио кабината, малка стаичка встрани от контролната зала, също беше празна. Гамей остана на пост, а Пол седна пред таблото, взе микрофона, набра централата на НАМПД и задържа дъха си.

— Национална агенция за… дело — изпращя приветлив женски глас.

Слабата връзка прекъсваше заради стените и тавана на подводницата.

— Свържете ме с Руди Гън, моля. Предайте му, че го търси Пол Траут.

— Един… мент.

Моментът му се стори колкото цял ден. Мислено си представяше фоайето на сградата на НАМПД с глобуса по средата. Най-сетне се чу гласът на помощник-директора на НАМПД. Ясно си представи слабия Гън, седнал в големия си офис и напрегнал мозъка си над поредната сложна задача.

— Траут?! Къде си, за бога? Търсехме ви… ли не. Добре ли сте?

— Да, Руди. Гамей също е тук. Трябва да говоря бързо. „Алвин“ беше отвлечен. Намираме се на един остров — струва ми се, че е в шотландски или скандинавски води. Има още седем учени пленници. Караха ни да работим по някакъв откачен експеримент. Избягахме, но може да не е за дълго.

— Трудно… чувам, но разбрах. Можеш ли да стоиш… радиото?

— Трябва да се връщаме при останалите.

— Остави включено радиото. Ще се опитаме да ви проследим… сигнала.

Траут не успя да отговори, защото в този момент Гамей му даде знак за тревога. Някой си подсвиркваше. Пол внимателно остави микрофона и изключи радиото. Двамата с Гамей коленичиха и се опитаха да се вмъкнат под конзолата. Свирукането приближаваше. Който и да беше, се спря до вратата, надникна вътре, но явно не видя нищо обезпокоително, защото звукът се отдалечи.

Измъкнаха се от скривалището си. Пол отново се свърза с Гън и му каза, че сега оставя радиото включело. Огледа коридора и като се увери, че е пуст, тръгнаха обратно в посоката, от която дойдоха. Движеха се още по-предпазливо, ослушвайки се за издайническото свирукане. Излязоха през люка, минаха отново по тясната пътечка и се качиха по стълбата.

Стигнаха до църквата и тъкмо прекосяваха старото гробище, когато ги заслепи силна светлина. Зад надгробните паметници се виждаха няколко силуета, сякаш странстващи духове. В този миг силни ръце сграбчиха Пол и Гамей и охраната ги натика в църквата. Пред олтара стоеше въоръжен мъж с усмивка на лицето, която никак не подхождаше на автомата в ръцете му.

— Здрасти, приятел — каза той, хвърляйки бърз поглед към Гамей. — Това е краят на пътя за теб и твоите другарчета.

Бухалът беше кацнал на едно изсъхнало дърво над морето и, наострил слух, следеше мишката, която тичаше между туфите трева. Тъкмо се канеше да се спусне върху безпомощното същество, когато кръглите му жълти очи уловиха някакво движение на плажа. Нещо голямо и лъскаво беше излязло от вълните върху влажния пясък. Бухалът разпери крила и полетя тихо навътре към сушата. Мишката продължи да си тича, без да осъзнава избавлението си.

От вълните като примитивно праисторическо същество излезе още една фигура. Остин и Дзавала вдигнаха маските от лицата си, разкопчаха непромокаемите си сакове и извадиха деветмилиметровите пистолети зиг-зауер, които злощастните тюлени на Бек бяха оставили на борда на „Атлантида“. След като се увериха, че са сами, свалиха аквалангите и неопреновите костюми.

До тук планът им вървеше без засечка. Когато патрулната лодка доближи допотопното им корито, отвориха клапите, за да нахлуе вода и да потопи развалината. След това се преметнаха през борда и се хванаха за външния ръб на лодката. Когато „Спутър“ потъна, се скриха в кабината, където изчакаха АПС да обследва лодката. А когато АПС се отдалечи, заплуваха към брега. Теченията ги отнесоха малко встрани, но Остин беше сигурен, че са близо до мястото, към което се бяха насочили.