Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Бива си ме с пушката, нищо, че сам се хваля - въздъх­на Пол с облекчение.

Гамей се надигна на лакът и се взря в него.

- Откъде знаеш, че не е бил моят изстрел?

- Много наляво стреляш. Ог самото начало ти личеше нс сс съобразяваше с вятъра.

- Твоите куршуми отиваха вляво! - възмути се тя.

Пол се засмя и стана на крака. Огледа се, търсейки хе­ликоптерите. Надяваше се да не опитат отново - за щастие, двете машини се отдалечаваха на север.

Зад себе си оставиха две петна кипнала вода, димящ влекач и тълпа недоумяващи хора, които се питаха какво му е толкова важното на този стогодишен кораб, та някой да иска да го потопи.

Пол намери радиото си и провери дали работи.

- Благодаря за помощта, Дюк! Ненормален си, но мно­го ти благодарим за това.

- Няма защо, Пол. Съжалявам, че не прихванах и две­те торпеда. Добра стрелба.

- Благодаря! - отвърнаха заедно Пол и Гамей и се спогледаха.

Дюк даде сигнал, че се връща на „Кондор“ и Пол прие съобщението, а след това самият той се свърза с кораба.

- „Кондор“, тук е Пол. Докладвайте за щети и жертви.

- Щетите са най-вече козметични - отвърнаха от другата страна. - Двама от екипажа са ранени от шрапнели, а трети има лоша цицина на главата, хвърлил се право в една от преградите. Но нямаме тежко ранени или мъртви.

- Явно сме имали късмет - отдъхна си Пол. - Свърже­те се с влекачите и докладвайте и за тях. Виждам много дим над „Дракенсберг“.

- Прието!

- И се свържете и с главния щаб. Имаме нужда от по­мощ. Нямам представа защо някой би искал да потопи трошка като тази, но точно това се опитаха да направят. Докато не разберем кои са и какво искат, трябва да очак­ваме като нищо да опитат отново.

Когато „Кондор“ прекъсна връзката, главният инже­нер се обади отдолу.

- Какво по дяволите стана при вас?

- Ако щеш вярвай, но почти ни торпилираха.

- Торпилираха ни ?

- Знам, че звучи безсмислено. Просто ми се довери. Замалко да успеят, но изглежда сме непокътнати.

Последва дълга пауза, преди главният да отвърне.

- Може би не - мрачно каза той. - Ударната вълна явно е изкривила обшивката. Отнякъде влиза вода.

Думите на главния бяха тежка новина за Пол.

- Спечелихме битката, но изгубихме войната, така ли? - попита Гамей, изричайки на глас мислите на съпруга си.

- Слизам - каза той и подаде радиото на Гамей. - Оба­ди се на „Кондор“. Трябват ни помпи и гмуркачи с ин­струменти. Ако е изкривена плоча, може би ще успеем да сварим кръпка отгоре ѝ.

- Полудя ли? - не вярваше на ушите си Гамей. - Цяло чудо е, че корабът още плава.

- Не мога да го обясня, но се привързах към тази таратайка. Не съм готов да я изоставя. Не и след всичко, през което е минала.

- Кой си ти? - попита учудена Гамей. - И какво си нап­равил с разумния ми нюинглъндски съпруг?

Пол я целуна, взе ѝ фенерчето и се затича към стълби­те. Докато навлизаше в тъмната вътрешност, чу Гамей да разговаря с „Кондор“.

Четири нива по-долу вече се чуваше нахлуващата вода - мощен звук, като от разбит противопожарен кран.

Когато стигна до основата на стълбището, Пол затъна до прасците във вода.

- Главен, къде си? - провикна се той.

- Задната преграда! - отвърна мъжът от другия край на коридора. - Побързай!

Пол се втурна към кърмата, покрай котлите и бункери­те за въглища, към старото котелно. Откъм една стълба сс виждаше светлина - стълбата водеше към задната част на трюма, най-ниския отсек от кораба. Под него се нами­раше само студеният океан.

Пол обходи обшивката с фенерчето си, докато попадна на скъсания шев между двете плочи, откъдето влизаше вода. Носеше се из цялото помещение и се вихреше като оттичаща се в канала струя. Нивото на водата се вдигаше с плашеща скорост.

- Не можем да го спрем - каза Пол, стъписан от реал­ността. - Трябва да се махнем оттук.

- Не мога - каза главният. - Приклещен съм.

Пол не виждаше какво би могло да го е приклешило.

- За какво говориш?

- Краката ми заседнаха в наноса - извика главният. - Ударната вълна раздвижи калта. Когато скочих, за да огледам тук, потънах до коленете. Все едно съм в плаващи пясъци.

Пол застана на стълбата, грабна ръката на главния и задърпа с всичка сила. Мъжът не помръдна. Пол насочи фенер­чето към водата. Главният наистина беше потънал до колене.

Пол слезе на следващото стъпало, а водата бушуваше край него и се плискаше в раменете му. Хванат здраво, в по-стабилна позиция, той сграбчи отново ръката на главния и задърпа. Нямаше смисъл.