Клайв Къслър - Призрачният кораб

- Размърдай стъпала.

- Не мога. Все едно съм в бетон.

Водата вече стигаше до кръста на главния и се нади­гаше все по-бързо.

Пол пристъпи назад. Трябваше му нещо, с което да изкопае наносите около краката на главния. Огледа се и видя метална тръба с накрайник, подобен на гребло. На­вярно с това някогашните огняри бяха разравяли въгле­ните. Щеше да свърши работа.

Пол хвана тръбата, върна се и подаде фенерчето на глав­ния. Заби накрайника в наносите и отначало започна да ко­пае, а после да ровичка край краката на заклещения инженер.

- Действа - каза главният. - Продължавай.

Пол не виждаше почти нищо, но не спираше, докато водата сс издигаше до гърдите на главния, а после до вра­та му. Инженерът надигна лице, за да държи носа и уста­та си над нивото на водата.

Пол продължаваше да копае, а главният лека-полека се откопчи от хватката на калта и се заиздърпва по стълбата.

Първо излезе единият му крак, след това и вторият, ми­нус един ботуш. Инженерът се заизкачва, а след него и Пол. Последните двайсетина сантиметра от трюма сс напълни­ха бързо и скоро водата тръгна към главното котелно.

Изтощени от борбата, двамата мъже се запрепъваха към преградата. Докато стигнат дотам, през прага вече шуртеше миниатюрно подобие на Ниагарския водопад.

- Дали ще издържи? - попита Пол, гледайки стогодишната версия на водоустойчива врата до тях.

- Има само един начин да разберем.

Пол хвана вратата и се опита да я затвори, но цял век ръжда не ѝ позволи да се раздвижи свободно. Той натисна с рамо и успя да я избута наполовина, преди отново да задере и спре.

Направи крачка назад и хвана греблото, с което бе измъкнал главния. Удари няколко пъти по пантите, за да събори ръждата. Едва няколко люспи се отлепиха. Той пусна греблото и двамата с инженера опитаха отново. Вратата сс затвори първо на три четвърти, а после почти докрай, но напорът на водата от другата страна бе твърде мощен и ги избутваше назад.

- Няма смисъл - отпусна ръце инженерът.

- Още веднъж - каза Пол.

С крайчеца на окото си зър­на силует, който тичаше по стълбата надолу към тях. Най-после малко помош.

- Насам!

Водата вече стигаше до кръста им. Пол натисна отново, както и главният, и двамата с всичка сила. В този момент до тях стигна и морякът, тичащ към тях, и довърши тласъка.

Тримата преодоляха силата на прииждащата вода. Вратата се затвори, а Пол завъртя колелото, за да я застопори.

Ефектът не бе идеален, след всички изминали години, и водата пръскаше от процепите на няколко места, но може­ше да се измери с метри в минута - нещо, с което помпите биха се справили, стига пантите на вратата да издържат.

Пол се строполи на пода и се спогледа с главния, който се хилеше до уши.

- Поредният работен ден.

- Мисля, че съм готов за отпуска - отвърна Пол. Обърна се, за да благодари на моряка, притекъл им се на помош, но не видя никого. Огледа се във всички посоки, но имаше само тъмен коридор. Бяха сами.

- Ти доведе ли някого със себе си? - обърна се Пол към главния.

Той поклати глава.

- Всички се качиха на палубата още преди атаката. Защо?

Пол обърна поглел към стълбището. Сега осъзна, че в тъмното не би могъл да види никого - ала отчетливо помнеше широкоплещестия мъж с гъсти мустаци, устре­мен кьм него.

Реши, че паметта му играе номера.

- Без причина - каза накрая. - Просто искам да съм сигурен. Да се качваме, в случай, че вратата поддаде.

Пол взе греблото, стана на крака и помогна на главния. Двамата уморено се затътриха по стълбите към слънчевата светлина. В следващия едни час пристигнаха помпи от „Кон­дор“, а влекачите застанаха на позиция. Вратите на кораба бяха подсилени, а гмуркачите бързо намериха скъсания шев и го завариха. Корабът още пропускаше вода и никой не зна­еше дали корпусът ще издържи, но когато поеха на път, поне бяха в безопасност пад зоркото око на Южноафриканските военновъздушни сили, които изпратиха един изтребител и няколко въоръжение хеликоптери да кръжат над корабите.

По здрачаване ги посрещна и малка флотилия - пър­вата част от сериозен шпалир. След още час се присъ­единиха оше два бойни кораба, последвани от кораб за поправки, готов да помогне при нужда.

Явно южноафриканското правителство, изгубило „Уарата“ веднъж, бе решено да не я губи втори път.

Пол се поотпусна. Намери Гамен на палубата да поставя проби в найлонови пакетчета и да ги надписва, преди да ги запечата.

Беше си прибрала косата в кок, зад едното и ухо стър­чеше молив, а на лицето и беше изписано най-концентрираното ѝ изражение.