Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Господин Ечевария...

Той обаче вече бе вдигнал слушалката и Моро го видя да набира 911.

Излязоха на улицата и Моро последва Лансинг към колата. Да, срещата определено не бе минала според очакванията.

Откъм океана се надигаше мъгла, събираха се тъмни облаци. По всичко изглеждаше, че се кани да вали.

- Дай ми ключовете - каза Лансинг.

Моро му ги подаде. Качиха се в колата. Лансинг се настани зад волана - навъсен, мълчалив - и запали двигателя. Моро бе смаян от силата на овладения му гняв: ръцете му стискаха кормилото така, сякаш щяха да го счупят.

- Какво ще правим сега?

- Ще повикаме на помощ нашите киргизки приятели.

- Събуди се!

Джейкъб се обърна на другата страна и зарови лице под възглавницата.

- Ей! Събуди се!

Джейкъб се надигна и осъзна, че Чарли - всъщност Дороти - пак чука по вратата на килера. В главата му нахлуха спомените за случилото се вечерта. Утринното слънце нахлуваше през прозореца. Той погледна будилника. Вече закъсняваха. Беше забравил да го навие.

Облече се, вчеса косата си с пръсти и отвори вратата на килера. Роботът го гледаше с големите си искрящи очи.

- Успа се.

- Е, и!

- Трябва да тръгваме!

Джейкъб разтърка очи.

- Къде?

- Ето какъв е планът - заяви Дороти. - Приятелите ми идват да ме вземат. Ако всичко мине добре, ще пристигнат към два следобед.

- Добре.

- Но трябва да се скрием, докато дойдат.

- От кого ще се крием?

- От лошите, които ме преследват.

- И какво искаш да направя?

- Ще се престориш, че отиваш на училище като всяка сутрин. Сложи нещо за хапване в раницата си, увий ме в одеяло и ме завържи за багажника на колелото. He забравяй да вземеш зарядното! После ме заведи на някое сигурно място, където можем да се скрием. След като приятелката ми Мелиса дойде и ме отведе, можеш да се прибереш и да прецениш какво да кажеш на родителите си за пропуснатия учебен ден.

- Не знам дали...

Чу стъпките на баща си в коридора, после почукване на вратата.

- Джейкъб? Трябва да поговорим.

- Бързо! Прибери мe в килера - прошепна Дороти.

Той бързо я натика в килера. Тя се самоизключи и светлината в очите ѝ угасна. Джейкъб затвори вратата на килера, отвори вратата на стаята си и попита баща си:

- Трябва ли да говорим точно сега? Ще закъснея за училище.

- Да, трябва. Важно е.

Баща му влезе със сериозното изражение „аз съм бащата, аз съм главата на семейството в тази къща“ и седна на леглото.

- С кого говореше?

- Със Съли. По скайпа.

Баща му кимна и хвана ръката му. Дланта му бе влажна и Джейкъб искаше да дръпне ръката си, но не го направи.

- Искам да ти се извиня. И да призная, че се държах като страхливец. Трябваше да ти кажа за Андреа много отдавна.

- Няма нищо - отвърна Джейкъб. Надяваше се разговорът да е съвсем кратък.

- Запознах се с Андреа, когато бях в първи курс в „Санта Круз“... - Гласът му стана някак отнесен, замечтан, сякаш говореше за „доброто старо време“. Джейкъб не разбираше защо се налага да чуе цялата история, но явно така трябваше. Баща му продължи да разказва, да разказва. След което се поинтересува къде в интернет Джейкъб е открил тази информация.

- Не помня. Някъде.

- Потърсих в Гугъл. Не открих нищо. Искам да се сетиш къде си я видял.

- Татко, трябва да тръгвам на училище. Ще го направя по-късно.

Баща му си погледна часовника.

- Добре, ще поговорим, като се върнеш. Това, което се научил, не бива да те притеснява по никакъв начин. Зная, че периодът е труден... Но ще се справим. Искам да знаеш... искам да знаеш, че много те обичам.

Последните му думи изненадаха Джейкъб. Баща му почти никога не изричаше подобни думи. Нищо чудно да го бе накарала психотерапевтката.

Баща му излезе. Джейкъб отиде до килера, извади Дороти и я сложи на леглото. Уви я в одеяло, после взе раницата си за училище, изсипа учебниците и напъха на тяхно място дрехи, чипс, няколко блокчета мюсли с плодове, пари и мобилния си телефон. Облече си якето, излезе от стаята и тръгна право към гаража.

- Какво носиш в одеялото? - попита майка му. Баща му вече бе отишъл в работилницата си.

- Неща за училище.

- Не си закусил.

- Закъснявам. Ще си купя нещо. - Измъкна се през вратата, взе колелото, върза увитата в одеяло Дороти на багажника и завъртя педалите. В края на дългата лъкатушна алея, откъдето домът им вече не се виждаше, спря. Бе чул приглушен вик, долетял откъм Дороти.

- Какво има?

- Извади батерията от мобилния телефон, за да не могат да ни проследят.