Дъглас Престън - Проектът Кракен

Джейкъб порови в раницата, откри телефона и махна батерията.

- Реши ли къде ще ходим? - попита приглушеният глас.

- Ами... не още - отвърна Джейкъб и се спусна надолу по склона, като набираше скорост. Реши, че е най-добре да избягва района на училището. Затова щеше да отиде на плажа. Прогнозата вещаеше буря и вълните щяха да стават все по-големи и по-големи. Може би дори щеше да успее да види някой маверик.

Спусна се към яхтеното пристанище и въртя педалите, докато пясъкът не стана прекалено дълбок. Спря на края на скалистия нос, подпря колелото на един храст и пристъпи към ръба на скалите, за да се наслади на гледката.

Господи, беше страхотно! Красиви големи вълни! И двама опитни сърфисти! Фантастично! За пореден път насладата от живописната гледка бе вгорчена от ужасната реалност: единият му крак бе по-къс от другия. Никога нямаше да яхне някоя голяма вълна.

Зад гърба му се разнесе приглушен недоволен глас:

- Ей, ами аз?

Той се обърна.

- Какво?

- Няма да ме оставиш тук, нали? Не виждам нищо!

- Нали искаше да останеш скрита.

- Не ми харесва, когато не виждам! Получавам пристъпи на клаустрофобия!

- Боже! - измърмори Джейкъб, след което развърза робота и разви одеялото.

- Благодаря - каза Дороти.

- Как е възможно робот да страда от клаустрофобия?

- Нямам представа, но е факт, че страдам.

Джейкъб разстла одеялото и седна на него, за да наблюдава сърфистите. Роботът се затътри към него и седна зад гърба му, като тупна непохватно на земята. После попита:

- Реши ли къде ще се скрием?

- Това място е чудесно. Оттук ще наблюдаваме сърфистите.

- Изобщо не е чудесно. Прекалено е открито. Освен това ще вали.

- Ако искаш да намеря по-добро скривалище, трябва да ме оставиш да помисля малко.

- Мисли бързо, защото види ли някой, че не си на училище, може да се обади на родителите ти.

Джейкъб проследи как един сърфист улови вълната, спусна се по нея и полетя в тунела със скорост петдесет километра в час, като изпреварваше едва с няколко педи надвисналата планина от разпенена до бяло вода. Мина през почти целия тунел, преди да се изкачи на гребена на вълната, а после да се спусне и да загребе, за да улови следващата.

- Видя ли? - попита Джейкъб. - Страхотно каране!

- Не разбирам нищо от сърфинг.

Джейкъб изгледа робота. Дороти отвърна на погледа му. Накрая Джейкъб поклати глава.

- Странна работа. Наистина ли си изкуствен интелект, избягал от НАСА?

- Да.

- Какво стана?

- Създадоха ме за целите на експедиция до Титан, спътника на Сатурн. Трябваше да управлявам космическа сонда, която да изследва морето Кракен.

-Уха! И защо избяга?

Мълчание. После:

- Ами... направих голяма грешка. Предизвиках експлозия.

- Какво? Онази експлозия в „Годард“?

- Да. Заради мен загинаха седем души. Чувствам се ужасно. Трябва да се реванширам по някакъв начин.

- Защо се казваш Дороти?

- Моята програмистка Мелиса ме кръсти така. На името на една истинска изследователка - Дороти Гейл.

- Коя е Дороти Гейл?

- Момичето от „Вълшебникът от Оз“.

Последва мълчание. Джейкъб бе гледал филма, но не си спомняше почти нищо.

- И какво знаеш за сърфинга?

- Много неща. Освен едно.

- Кое?

- Защо хората го правят?

Джейкъб бе изумен.

- Защото е... забавно.

- Забавно? Та това е толкова опасно! Преди минута онзи човек там можеше да загине. В интерес на истината няколко души вече са загубили живота си тук, край Маверикс.

- Какво толкова? Сърфирането по големи вълни е опасно.

- Но защо някой ще рискува живота си - най-ценното си - заради някакво си забавление? А и какво, по дяволите, означава забавление ? Това едно от онези фундаментални неща, които не проумявам у човешките същества. Защо някой рискува живота си, за да катери планини, да кара екстремни ски или да язди големи вълни?

- Обичаме тръпката.

- Това не е обяснение.

- Съжалявам.

- Не разбирам и още нещо. Защо ти искаш да караш сърф?

- Че защо да не карам сърф? - учуди се Джейкъб.

- Ами с този крак никога няма да станеш добър. Никога няма да яхнеш онези големи вълни.

Джейкъб впери поглед в робота. Бруталната истина в думите му сякаш го зашлеви. Долови леко потрепване в ъгълчетата на устата си. Господи, нали нямаше да заплаче?

- Някой ден може и това да стане - успя да каже. - Кой знае?

- Тогава да анализираме същността на второто нещо, което не разбирам - продължи Дороти. - Защо човешките същества се самозаблуждават?

Джейкъб се окопити, но с доста усилия. Все пак разговаряше с някакъв си робот, глупава програма, а не с човешко същество.