Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Дори не зная защо те слушам. Ти си просто един робот.

- Всъщност аз съм софтуерна програма. Робота го взех назаем.

- Програма, робот - на кой му пука? Дали да не те завия с одеялото?

- Моля те, недей!

Джейкъб зарея поглед над морето. Видя същия сърфист да улавя нова вълна. Двама души с джетове следяха дали всичко ще е наред. Вълните бяха големи - поне по пет-шест метра. Не се съмняваше, че това е Еди Чанг, многообещаваща млада звезда в язденето на големи вълни от Южна Калифорния. Съжали, че не си беше взел бинокъла.

- Мога ли да ти задам още няколко въпроса? - попита Дороти.

- Чакай. Искам да видя това.

Чанг - Джейкъб вече бе съвсем сигурен, че е именно той - загреба мощно с ръце и когато се изкачи на гребена на вълната, последва нещо, което много наподобяваше свободно падане. Спусна се прекалено бързо по почти вертикалната стена на вълната и мигом бе затрупан от побелялата от пяна водна маса. Двата джета не закъсняха да се стрелнат към мястото, за да го измъкнат от водата, но след десетина секунди Чанг сам изскочи от разпенените вълни. Отново се бе качил на сърфа - леко приведен, докоснал дъската с едната си ръка - и когато видя младежите с джетовете, вдигна палец, за да им покаже, че всичко е наред. Изглеждаше толкова спокоен, невъзмутим дори, сякаш не се бе случило нищо.

- Ох! — възкликна Джейкъб. - Отърва се на косъм.

- Не съм имала много възможности да разговарям с хора - продължи Дороти. - Затова бих искала да ти задам няколко въпроса.

Джейкъб кимна.

- Добре, питай.

- Как се чувства някой, който има тяло?

„О, Боже!“

- Не зная... Просто го имаш и това е.

- Но как се чувстваш, когато нещо те боли например?

Джейкъб се сети за крака си. Пак го болеше, макар това да не бе истинска болка, а по-скоро неприятно усещане.

- Ами... не ти е приятно.

- Да, но какво всъщност чувстваш ?

- Помисли си за някоя точка от тялото, за която обикновено не се сещаш. Болката обаче те кара да мислиш за нея. Напомня ти непрекъснато, че нещо не е наред. Това те обърква, подлудява...

- Страхуваш ли се от смъртта?

- Не съвсем.

- Не те ли тревожи?

- Ще започна да се тревожа за нея, когато стана на деветдесет.

- Но си направил опит за самоубийство. Защо?

Джейкъб се обърна и я погледна.

- Не искам да говорим за това. Вече говорих достатъчно с онази глупава психотерапевтка.

- Ти не говориш с нея. Ти я мамиш. Сигурна съм, че продължаваш да мислиш за самоубийство. Това не го разбирам.

- Не ти влиза в работата, така че по-добре млъкни.

- Не става въпрос само за теб. Защо изобщо хората се самоубиват, като пушат, карат пияни, дебелеят, взимат наркотици?

- Нямам представа и не ми пука!

Дороти замълча и Джейкъб изпита облекчение.

- Друг въпрос?

- Започваш да ме дразниш.

- Правил ли си някога секс?

- Аз съм на четиринайсет! Защо ми задаваш такива въпроси? Това е невъзпитано!

- Любопитна съм. Ако не си правил секс, тогава правил ли си...

- Престани с тези въпроси за секса!

- Извинявай.

Дороти замълча, после попита:

- Религиозен ли си, Джейкъб?

- Не. Изобщо.

- Не са ли възпитали у теб някаква вяра в... нещо?

- Баща ми е протестант, а майка ми е католичка, но и двамата не са вярващи. Дори са против религията.

- А ти в какво вярваш?

- Не зная.

- Не знаеш? А замислял ли си се за смисъла на живота?

- Не.

- Не си ли си задавал въпроса защо си тук, с каква цел?

- Не.

- А вярваш ли в Господ?

- Не.

- Не си ли се питал защо хората страдат? Защо всички живи създания се разболяват, остаряват, умират?

- Не.

- А чувал ли си някога за човек на име Исус Христос? Защото...

- Не! И не искам да чувам за него!

- Защо викаш?

Джейкъб впери поглед в Дороти. Никога не се бе ядосвал така, не бе изпитвал такава досада, такова раздразнение от нечии въпроси. Истинският Чарли бе направо забавен в сравнение с тази Дороти.

- Не можеш ли да млъкнеш, ако обичаш?

- Колко още ще останем тук?

- Не мога да мисля, докато ме тормозиш с глупавите си въпроси за секс и религия!

Дороти замълча. Джейкъб се зачуди дали изобщо иска да ходи някъде с този глупав робот, който се бе оказал такъв досадник. След малко обаче осъзна, че Дороти е права - митото не беше подходящо. Височината на вълните нарастваше и на скалите се бяха събрали доста хора, за да наблюдават сърфистите. Ако родителите му откриеха, че е дошъл на брега, щяха да превъртят от страх и да удвоят продължителността на терапията му. Къде обаче можеха да се скрият до два следобед? Да отидат в хълмовете? Но пък се надигаше буря, на хоризонта вече се бе образувала ниска черна линия.