Дъглас Престън - Проектът Кракен

Полицаят го бутна към задната врата и после го поведе по коридора, който водеше към съседната, далеч по-представителна сграда. Минаха покрай няколко комфортно обзаведени кабинета с дървена ламперия, след което ченгето го преведе през друга врата, а оттам - в нов коридор с метални клетки, пълни с хора. От едната страна имаше кабинет с метално бюро, зад което седеше друг полицай.

- Седнете.

Форд седна и полицаят зад бюрото - съсухрен слаб мъж с оредяла коса и хлътнали небръснати бузи, го регистрира. Когато приключиха с формалностите, патрулният полицай го дръпна на крака и го поведе към иззидана от бетонни блокчета ниша, закрита със завеса. Дръпна завесата под оживените викове и дюдюкания на затворниците. Оказа се, че това е фотокабина.

- Вдигни табелката и погледни в обектива.

Светкавицата блесна под аплодисментите и подсвиркванията на затворниците.

Джейкъб запали огън в камината, за да прогони влагата от мухлясалата дневна в старата къща на Дигс Кениън Роуд с нейните паяжини, голи стени, празни лавици и разлепени тапети. Пламъците танцуваха весело. Цепениците бяха сухи и горяха почти без пушек. Тревогата, предизвикана от пропускането на учебните занятия и проникването в чужда къща, бе отстъпила място на далеч по-приятното усещане за приключение. Никога не бе правил подобно нещо и това като че ли повдигаше настроението му. Лежеше на одеялото и ядеше мюсли.

- Минава три - каза той. - Приятелите ти трябваше да пристигнат преди час.

- Знам - отвърна Дороти - и това започва да ме тревожи. Дори не се обадиха.

Следвайки инструкциите на Дороти, Джейкъб бе поставял батерията на телефона на всеки кръгъл час в продължение на точно шейсет секунди. Скоро родителите му щяха да започна да се чудят защо не се е прибрал от училище. Ако някой от тях се обадеше в училище и разбереше, че изобщо не се е вясвал там, Джейкъб щеше да загази сериозно.

- Знаеш ли какво - каза той, - ако ще стоим още тук, трябва да се обадя на родителите ми.

- И аз си мислех за това - отвърна Дороти. - Не можеш ли да им се обадиш и да кажеш, че си отишъл на гости на някой приятел?

- Ще попитат кой е този приятел и може да решат да проверят. Напоследък са станали доста параноични.

- Не можеш ли да им кажеш, че си отишъл да погледаш сърфистите?

- Тогава ще се уплашат, че съм отишъл да се давя, и направо ще откачат.

Последва мълчание.

- Хрумна ми една идея - каза Дороти. - Обади им се и им кажи, че си разстроен от новината за Андреа. Че ти трябва малко време и си решил да прекараш деня в къщата на твоя стар приятел Съли, заедно с Чарли, робота, който да ти прави компания. Ще се прибереш или довечера, или рано сутринта, за да имаш време да се приготвиш за училище. Кажи им, че Съли не е имал нищо против.

Джейкъб се замисли. Това, разбира се, щеше да ги уплаши, но пък определено биха се вързали на подобно обяснение. И нямаше да се тревожат. В интерес на истината, Съли му бе казал, че може да ходи в къщата им когато поиска.

- Добре - съгласи се Джейкъб. Сложи батерията в телефона, обади се и поговори с майка си. Тя се разплака, когато той спомена Андреа и че бил разстроен от случилото се. Опасяваше се, че психичното му състояние не било стабилно, но той успя да я успокои, обясни ѝ, че е добре, че е отишъл с Чарли в старата къща на Съли и прочие, че му трябва време, за да обмисли нещата. Поспориха малко, но Джейкъб я убеди, че е добре, че се забавлява с Чарли, че трябва остане сам за известно време. Подчерта, че психотерапевтката му е препоръчала именно това, и добави, че ако се съмняват, могат да ѝ се обадят.

Майка му го похвали, че подхожда толкова зряло, и го помоли да внимава и да ѝ се обажда на всеки час. Джейкъб пък отвърна, че едва ли ще го прави толкова често, но обеща да звънне още един-два пъти. Последва нов спор, в резултат на което Джейкъб се съгласи да се обажда на всеки кръгъл час. Затвори телефона и извади батерията. Остави го на пода до камината и въздъхна.

- Напомни ми да звъня на всеки час. Иначе ще дойдат да ме търсят, гарантирам ти го.

- Какво ли е да имаш родители? - попита Дороти.

- О, не! - възкликна Джейкъб. - Без такива въпроси.

- Моля те!

- Родители? Те са голяма досада!

- Иска ми се да имах родители.

- Не, грешиш.

- Имам само Мелиса. Скоро ще се запознаеш с нея. Тя ръководи екипа, който ме програмира.

- Хммм. - Джейкъб не прояви никакъв интерес.

- Аз струвам пет милиона долара.

Джейкъб се изправи.

- Какво?! Пет милиона долара? За да те програмират?