Дъглас Престън - Проектът Кракен

Централата на компанията се помещаваше в елегантна къща от двайсетте години на двайсети век, превърната в офис сграда. Всичко бе толкова чисто и подредено, че чак подразни Моро. Както го бе подразнило и обстоятелството, че някакъв си дребен интернет доставчик разполага с толкова добра защита, че въпреки всички усилия, които бе положил, не бе успял да проникне в системата му. Очакваше да открие семейна компания, чиято защитна стена да е пълна с дупки като швейцарско сирене, а вместо това завари перфектна защита без нито един пропуск. Достъпът до хардуера на фирмата минаваше през втора компютърна мрежа, която разполагаше със списъци за контрол на достъпа и модерна система за откриване на нарушители. И сякаш това не бе достатъчно, „Бейнет" бяха скрили данните на своите клиенти зад собствена защитна стена.

В какво се превръщаше този свят?

Доставчиците на интернет обикновено разкриваха информация за своите клиенти само след получаването на съдебна заповед. Тук обаче ставаше въпрос за малка фирма с един собственик. Трябваше да убедят въпросния собственик - някой си Уилям Ечевария – да им предостави информацията, свързана с въпросния айпи адрес. Моро бе потърсил информация за него в интернет, бе прегледал страницата му във Фейсбук, коментарите му в Туитър и дейността му във всички останали социални медии. Хората споделяха толкова много информация онлайн, че за един хакер не бе проблем да отговори на контролните въпроси като моминско име на майката, името на домашния любимец или на най-добрия приятел от училище, допълващи обичайните пароли за достъп. Събраната информация обаче не му помогна нито да влезе в личните сметки на Ечевария, нито да разбие някоя от паролите на „Бейнет“. И все пак усилията му не бяха отишли напразно. Моро научи доста неща - Ечевария бе на четирийсет и пет, мексиканец по произход, пристигнал в Щатите като бебе, получил гражданство преди дванайсет години, като скаут получил възможно най-високия ранг - орел, завършил Калифорнийския университет в Сан Диего, запален почитател на сърфа и спортните коли. Притежаваше къщата, в която живееше, плащаше си редовно ипотеката, имаше жена и две деца. Спечелил бе известна сума в Силициевата долина и преди пет години бе купил този доставчик на интернет.

Моро и Лансинг бяха обсъждали как е най-добре да подходят, за да убедят Ечевария да им разкрие името и адреса на човека зад онзи айпи адрес. Ечевария очевидно нямаше финансови проблеми, а обстоятелството, че е бил скаут-орел, предполагаше, че най-вероятно няма да приеме подкуп. Нямаше криминално досие, не се бе развеждал, в миналото му нямаше нищо скандално или поне пикантно. По всичко изглеждаше, че роднините му в Мексико са бедни трудолюбиви фермери от Мичоакан, които не се забъркваха в неприятности и нямаха проблеми със закона.

На Лансинг му хрумна идеята да се представят за потенциални купувачи. Ставаше въпрос за малък интернет доставчик, който всъщност препродаваше услуги и едва ли струваше много. Щяха да му предложат сума, от която да облещи очи и да му потекат лигите при мисълта за купчината пари, която го очаква. Лансинг обаче бе настоял на резервен вариант, затова Моро бе продължил да рови в биографията на Ечевария. В крайна сметка бе хакнал базата данни на Службата за американско гражданство и имиграция и бе проверил информацията от формуляра за натурализация, подаден от Ечевария. И веднага бе открил, че Ечевария е излъгал. Написал бе, че няма деца, макар от страницата му във Фейсбук да ставаше ясно, че в Мексико има умствено изостанала извънбрачна дъщеря, за която се грижи майка му. Защо обаче бе излъгал? Нямаше нищо незаконно в това да имаш извънбрачна дъщеря. Затова Моро отново използва Фейсбук - тази социална медия бе същински дар Божи! - и откри самоличността на майката на момичето. Оказа се, че е от богато семейство, свързано с трафика на наркотици.

Бинго!

Моро не беше сигурен дали това би могло да доведе до отнемане на гражданството. Но се надяваше Ечевария да има сериозни проблеми, ако този факт стигне до Службата за имиграция или министерството на вътрешната сигурност. Нищо чудно да поставеше под въпрос и лиценза му на интернет доставчик, който му бе издала Федералната комисия по комуникациите.

Моро допи чая си с лимон и лапна хапче против кашлица. Лансинг си погледна ролекса. Наближаваше часът на срещата им.

- Да вървим - каза той, стана и приглади костюма си.

Влязоха в „Бейнет“, минаха покрай центъра за обслужване на клиенти, в който работеха млади приветливи момичета, и се представиха на секретарката, която ги въведе в офиса отзад. Моро се огледа. Това беше добре: сървърите бяха тук, на място. Минаха покрай шкафове, от които се разнасяше тихо бръмчене, и се озоваха в малък ярко осветен кабинет.