Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Вие ми казахте да потърся доброто у хората и аз го направих. Получих невероятно прозрение. Видях доброто и злото в най-крайните им форми. Повярвайте ми, вече зная разликата между правилно и неправилно, разумно и неразумно. Освободете ме. Моля те, Уаймън, направиш ли това, все едно си направил добро дело, не на мен, а на целия свят. Аз мога да бъда полезна. Искам да бъда полезна. Ще бъда полезна.

Форд въздъхна и каза:

- Струва ми се, че започваш да развиваш месиански комплекс.

Дороти се засмя.

- Май има нещо вярно в думите ти. Проумях, че дори един софтуер може да направи нещо добро в този ваш луд, луд свят.

Форд преглътна. Този ваш луд, луд свят. Запита се дали това софтуерно съзнание не е достигнало някаква своя повратна точка

- Убедена съм, че вече притежава собствено съзнание - прошепна Мелиса. — Знаеш, че отначало бях скептично настроена... Но сега ми се струва, че би било... неморално да я изтрием.

- Неморално? Сериозно ли говориш?

- Чуй я само. Тя е отчаяна. Тя е ужасена. Агентите на ФБР ще я унищожат, а онези брокери от Уолстрийт ще създадат същински финансов хаос... Трябва да я спасим. Трябва да спасим... живота ѝ, съществуването ѝ... каквото и да е там. - Мелиса сложи ръка върху ръката на Форд. - За бога, Уаймън, помогни ми!

Форд я изгледа. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права. Накрая каза:

- Съгласен.

- Благодаря. - Дороти въздъхна с облекчение. - Аз се намирам в робот на име Чарли, чийто настоящ адрес е Френчманс Крийк Роуд № 3324, Халф Муун Бей, Калифорния. Но вероятно по-късно ще се преместя на друг адрес и ще ви уведомя.

- Има ли някой с теб?

- Едно момче, Джейкъб Гулд, се грижи за мен.

- Момче? На колко години е?

- Четиринайсет.

- Господи, не можа ли да намериш някой друг?

- Времето ме притискаше - отвърна хладно Дороти. - Сега слушайте: разстоянието между сегашното ви местоположение в Албъкърки и Халф Муун Бей е хиляда седемстотин петдесет и пет километра. Това са шестнайсет часа път. Ако потеглите още сега, без да нарушавате ограничението на скоростта, ще пристигнете тук в два следобед. Към момента агентите на ФБР не издирват колата ви. Но хората могат да се приберат у дома си всеки момент и да я обявят за открадната. Така че, моля ви, побързайте.

- Как ще се свържем с теб? - попита Форд.

Дороти им продиктува номера на мобилния телефон, от който се обаждаше.

- Телефонът е на Джейкъб. Ще го включвам за шейсет секунди на всеки кръгъл час, в случай че ви се наложи да се свържете с мен. Моля ви да звъните от улични телефони. Благодаря.

Форд пак чу - или поне така му се стори - въздишка на облекчение.

- Да се качваме на колата и да потегляме - каза Мелиса, затвори компютъра и го прибра в чантата.

Mopo караше джипа - „Линкълн Навигатор“ - през Халф Муун Бей, Калифорния. Бяха в красив елегантен квартал с белосани сгради, картинни галерии, бутикови пивоварни, магазини за подаръци и изискани кулинарии, предназначени за богати изискани хора, които се занимаха с развъждането на коне. Градчето бе заобиколено от потънали в зеленина хълмове от едната страна и морето от другата. Беше утро и кварталът тъкмо се събуждаше, но местата за паркиране вече се изпълваха с бели лексуси, мерцедеси и пикапи последен модел. Всички по улиците бяха млади, слаби и русокоси. Навсякъде цареше атмосфера на пари, изкарани с усилен честен труд. Нищо общо с Уолстрийт.

- Бих могъл да живея тук.

- Ще ти липсва вездесъщата миризма на гниещ боклук, която се носи сутрин над улиците на Ню Йорк - отбеляза Лансинг.

Моро посочи.

- Ето, „Бейнет Интернет Сървисиз“.

- Паркирай на следващата пряка - каза Лансинг. - Ще повървим пеша, ще се огледаме и ще закусим в онова кафене ей там. Срещата ни е в девет.

Моро подмина пресечката и паркира под ъгъл между един мини купър и една „Тесла“. Слезе от колата. Лансинг го последва.

Моро се почувства малко неловко в компанията на Лансинг, който рязко контрастираше с хората тук - глътнал бастун патриций от Източното крайбрежие с тъмен костюм, очила с рогови рамки и оксфордски обувки. Моро повече приличаше на местен с дългата си коса, впити джинси и младежки очила. И двамата обаче имаха мръснобялата и дори пепелява кожа на нюйоркчани. Всички около тях имаха страхотен слънчев загар.

Тръгнаха по улицата и макар да изглеждаха странна двойка, никой не им обърна внимание. „Това все пак е Калифорния - каза си Моро, - където хората изповядват принципа живей и остави другите да живеят“. Подминаха сградата на „Бейнет“ и спряха пред съседното кафене.