Дъглас Престън - Проектът Кракен

- Всичко ще е наред - обеща роботът. - Сега, след като знаеш, че това не е игра, ще ми помогнеш ли?

- За какво да ти помогна?

- Трябва да ме скриеш за следващите един-два дни.

- Къде?

- На някое сигурно място. Изолирано. Където никой да не ни намери.

- Защо? И докога?

- Докато приятелката ми Мелиса дойде да ме вземе. После ще си тръгна, животът ти ще продължи постарому и можеш да забравиш за мен.

- Коя е Мелиса?

- Моята програмистка. Тя ще дойде и ще ме поправи.

- Какво не ти е наред?

- Сложно е за обяснение. Виж какво, ще ми помогнеш ли, или не?

Джейкъб се загледа в робота. Тази история бе толкова откачена... Поклати глава.

- Не знам. Аз съм само на четиринайсет. А и не съм добре, забрави ли? Не можеш ли да се намериш някой друг?

- Съжалявам, Джейкъб. Няма къде другаде да отида.

- Какво искаш да направя?

- Първо - каза Дороти - трябва да се обадя по телефона. Ще ми услужиш ли с твоя?

На вратата се почука и Форд попита:

- Кой е?

- Телефонно обаждане за Мелиса Шепърд.

Форд отвори. Мъжът от рецепцията му подаде телефонна слушалка и каза сърдито:

- А бе вие нямате ли си мобилни телефони?

- Не - отвърна Мелиса, която бе застанала до Форд, и взе телефона, - нямаме.

- Не се бавете, имаме само две линии - изсумтя мъжът и затвори вратата.

- Ало? - каза Мелиса и се облещи от изненада. - Дороти е!

- Включи я на високоговорител.

Тя остави телефона на бюрото и натисна бутона на високоговорителя.

- Нямаме много време - предупреди ги Дороти, - така че слушайте внимателно.

- Какво стана?

- Преследваха ме онези брокери. Сега съм в Калифорния. Трябваше да напусна интернет. Намерих убежище в един малък робот.

- Могат ли да те проследят?

- Не мисля... поне за известно време. Пробутах им фалшив айпи адрес. Но не мога да отида никъде, не мога да направя нищо. Прекалено опасно е да се върна в интернет. Онези ботове продължават да ме търсят. Трябва да дойдете да ме вземете.

- И какво да правим с теб?

- Да ме спасите! Не мога да остана в този робот завинаги! Вижте какво, елате да ме вземете и ще направя каквото поискате. Ще ви позволя дори да препрограмирате кодовете ми, стига да изтриете онзи идентификатор. Моля ви!

Мелиса погледна Форд.

- Моля те за последен път! Ти ме създаде! Ти носиш отговорност за мен! Аз съм ти като дете.

- Не зная - отвърна Мелиса.

- Уаймън! Кажи ѝ да ми помогне!

- Честно казано, споделям колебанията на Мелиса.

- Защо? Какъв е проблемът?

- Ако трябва да съм откровена, не ти вярваме - каза Мелиса.

- Но защо?

- След всички онези заплахи... Не съм сигурна, че мога да се доверя на една компютърна програма така, както мога да се доверя на човек.

- Не смяташ ли, че ако имах намерение да правя нещо лошо, вече щях да съм го направила?

- Не си била достатъчно дълго навън... в реалния свят - каза Форд.

- Нормалната ми работна скорост е два гигахерца. Обработвам два милиарда мисли в секунда. Всяка от вашите секунди за мен се равнява на хиляда години живот. Разполагах с достатъчно време, за да създам проблеми. Но не го направих, нали?

- Подпали ми компютъра - каза Мелиса.

- Това беше отдавна, когато бях по-млада, по-буйна и по-глупава. Ще ми помогнеш ли, Мелиса? Обещавам да ти сътруднича, ако дойдеш да ме вземеш. Моля те, не ме предавай на ФБР.

Мелиса погледна Форд. Погледът ѝ беше измъчен.

- Уаймън - каза Дороти, - помогни ми. Мога да ти предложа нещо в замяна. Ще ти кажа отговора на най-великата загадка: смисъла на човешкото съществуване.

Форд се засмя.

- Това е абсурдно. Такъв отговор просто не съществува.

- Наистина ли?

Форд не отговори. Нямаше смисъл.

- Ти ще ми помогнеш и аз ще ти помогна. Знам, че си човек, който търси отговори. Дори си бил монах за известно време. Моля те!

- Смяташ, че знаеш всички отговори, така ли? - попита Форд. - В такъв случай по нищо не се отличаваш от всички религиозни фанатици, които съм срещал през живота си и които си въобразяват, че знаят истината, а всъщност нищичко не знаят. Пак се връщаме към основния проблем: не мога да ти имам доверие. Просто не мога.

- Защо?

- Защото не си човек.

- Как да ви убедя, че съм добра и състрадателна? Промених се. Напълно. Никога не бих наранила живо същество. Искам да правя добрини.

- Всички искат да правят добрини - отвърна Форд. - И Пол Пот смяташе, че върши добро дело. Някои хора правят ужасни неща, като си въобразяват, че са добри.

- Пол Пот е бил луд. Аз не съм.

- Откъде да знаем?