Дъглас Престън - Белият огън

Джени отвори уста да изпищи, но фигурата извед­нъж се хвърли рязко и мощно напред, протегна ръка и ловко покри устата и носа ѝ с парче ужасно мириз­лив плат. Докато сетивата ѝ потъваха в мрак и тялото ѝ рухваше на пода, тя успя да чуе за миг тънкия пронизителен писък от запушената уста на Сара.

Бавно, бавно започна да изплува от безсъзнанието. Всичко беше неясно и смътно. За миг не знаеше къде се намира. Лежеше на нещо твърдо и гладко, което ся­каш я обгръщаше. След като се огледа в мрака, разбра къде е: лежеше във ваната в личната си баня. Какво правеше там? Имаше чувството, че е спала с часове. Но не, не беше така, защото часовникът над мивката показваше един без десет. Била е в безсъзнание само няколко минути. Опита да се размърда, но откри, че ръцете и краката ѝ са вързани. В този момент споме­нът за случилото се връхлетя и се стовари върху ѝ като огромна тежест.

Сърцето ѝ веднага започна да бие силно в гърдите. Парцалът още беше в устата ѝ. Опита се да го изплюе, но откри, че не може. Стегнато въже се беше впило в китките и глезените ѝ. Снимки от местопрестъпления, които беше виждала, започнаха бързо да се сменят в съзнанието ѝ.

Ще ме изнасили, помисли си тя и потрепери при спомена за ухилената клоунска маска. Не - ако искаше да я изнасилва, нямаше да я върже така. Това беше на­хлуване в дома 2и тя беше попаднала точно в центъра на събитията.

Нахлуване в дома.

Може би иска само пари - помисли си Джени . - Или бижута. Ще вземе каквото намери и после ще си тръгне, а тогава...

Обаче всичко беше толкова ужасно потайно - тол­кова дяволски пресметливо. Първо Сара, сега нея...

А мама и татко?

Когато ѝ хрумна тази мисъл, започна да я обзема силна паника.

Замята се с все сили, челюстите ѝ заработиха, ези­кът заблъска срещу плата, напъхан в устата ѝ. Опи­та се да се изправи, но я прониза мъчителна болка в краката, толкова силна, че едва не припадна. Видя, че капачките на колената ѝ бяха удряни като тези на сес­тра ѝ. Парчета бели строшени кости стърчаха от разкъ­саната кървава плът. Спомни си бейзболната бухалка, стисната от ръката в черна ръкавица, и изстена от нов пристъп на паника, заблъска се в дъното на ваната въ­преки ужасната болка в коленете.

Изведнъж от коридора се чуха звуци на борба: баща ѝ крещеше, майка ѝ изпищя от страх. Джени слушаше с неописуем ужас. Чу се трясък на обърнати мебели, звън на счупено стъкло. Писъците на майка ѝ се уси­лиха. Тежко тупване. Гневните и тревожни викове на баща ѝ се смениха със стенания от болка. Чу се смра­зяващ пукот на кост или дърво и стенанията бяха отрязани като с нож.

Джени се вслушваше в ужасяващата тишина, хлен­чеше със запушена уста, а сърцето ѝ блъскаше все по-силно. Миг по-късно се чу друг звук, хълцания и тропот от тичащи крака. Беше майка ѝ, която тичаше надолу по коридора, докато се опитваше да избяга. Джени чу как майка ѝ влетя в стаята на Сара. Чу ужа­сения ѝ писък. Сега надолу по коридора се разнесоха по-тежки стъпки, които не бяха на баща ѝ.

Майка ѝ изкрещя от страх. Джени чу как краката ѝ зашляпаха надолу по стълбите. Сега ще успее да се измъкне - помисли си тя. Изведнъж у нея се появи надежда, която се усилваше с всеки изминал миг. Ще натисне алармата, ще излезе навън и ще повика съсе­дите, ще звъннат на ченгетата...

Сега непознатите стъпки заблъскаха бързо надолу по стълбите.

Задавена от сълзи, Джени се вслушваше в отдале­чаващите се шумове. Чуваше стъпките на майка си, която тичаше кьм кухнята и главното табло на алар­мата. Чу се вик, когато очевидно ѝ отрязаха пъгя. Трясък на обърнат стол, звън на чупеща се по пода посуда. Джени, която се бореше срещу въжетата, чу­ваше всичко, можеше да следи гонитбата с всички ужасяващи подробности. Чу стъпките на майка си, когато пробяга през килера, през хола, библиотеката. Настъпи миг тишина. После се чу звукът на нещо, което тихо се плъзгаше. Майка ѝ отваряше вратата към вътрешния басейн. Ще излезе отзад - помисли си Джени. - Отзад, за да може да стигне до къщата на Макартърови...

Изведнъж се чу поредица от брутални трясъци - майка ѝ изпищя силно веднъж и после настъпи тишина.

Не... не съвсем. Докато Джени се ослушваше с ши­роко отворени очи и хленчейки, чу непознатите стъп­ки. Сега те бяха преднамерено бавни. Приближаваха. Започнаха да пресичат коридора отпред. После се вър­наха нагоре по стълбата. Чу скърцането на стъпалото, което баща ѝ все се заричаше да оправи.

Близо. Още по-близо. Стъпките се движеха надолу по коридора. Сега бяха в стаята ѝ. Черната фигура се появи на прага на нейната баня. Ръката вече не стиска­ше бейзболна бухалка. Тя беше заменена с пластмасо­во шише, което блестеше в бледозлатисто на слабата светлина.