Дъглас Престън - Белият огън

Шумотевицата започна да заглъхва.

- В отговор на по-раншния ви въпрос - каза мъжът с южняшкия си акцент на кмета - аз съм специален агент Пендъргаст от Федералното бюро за разследване.

В помещението настъпи мъртвешка тишина. Джени никога досега не беше виждала това изражение върху лицето на госпожа Кърмоуд: шок и ярост. Лицето на Хенри Монтебело не изразяваше каквото и да било. Началникът Морис имаше вид на парализиран. Всъщ­ност думата „парализиран“ не беше точна - имаше вид на увехнал. Направо се спаружи. Все едно искаше да се просмуче в стола си и да изчезне. Кметът изглежда­ше просто опустошен.

- Тялото на Емет Баудри - продължи мъжът на име Пендъргаст - е само едно от сто и трийсетте, за чието оскверняване според закона в Колорадо сте виновни, госпожо Кърмоуд, кмете, господин Монтебело и вие, началник - вие сте подписали въпросната заповед. Гражданската и углавната отговорност са смайващи.

Госпожа Кърмоуд първа се съвзе.

- Така ли работи ФБР? Идвате тук, прекъсвате на­шата среща с обществеността и отправяте заплахи? Дали наистина сте агент? Елате тук и покажете на кме­та документите си както трябва!

- С удоволствие. - Бледият се промъкна през вра­тичката, която отделяше района за обществеността от този за официалните лица, и тръгна надолу по пъте­ката с нахално нехайство. Стигна пред кмета и сложи значката на масата. Той започна да я оглежда и на ли­цето му се изписа нарастващо смайване.

С неочаквано гъвкаво движение агент Пендъргаст извади микрофона на кмета от стойката. Едва тогава на Джени ѝ хрумна, че тази покана към непознатия да дойде отпред май не е много добра идея. Видя как журналистът от „Роринг Форк Таймс“ драска като луд в бележника си. Лицето му беше озарено от истинска радост.

Кметът заговори, но му се наложи да вика, защото вече нямаше микрофон.

- Агент Пендъргаст, служебно ли сте тук?

- Още не - беше отговорът.

- Тогава предлагам да отложим срещата, така че на­шите адвокати, адвокатите на „Хайтс“ и вие може да обсъдите този въпрос лично. - Последва удар с чукчето.

Покритата с черно ръка на агент Пендъргаст се про­тегна и премести чукчето извън обсега на кмета.

- Стига е това дивашко блъскане.

Това предизвика смях сред публиката.

- Още не съм свършил. - Сега гласът на Пендър­гаст, който беше усилен от микрофона, изпълни зала­та. - Капитан Баудри ми написа, че след като остан­ките на нейния прапрапрадядо са били толкова грубо изровени и така или иначе вече нищо не може да из­мие тази обида на неговата памет, тя смята, че те поне трябва бъдат изследвани, за да се установи причината за неговата смърт. Разбира се, само с историческа цел. Заради това тя дава разрешение на госпожица Корин Суонсън да проучи тези останки, преди да бъдат отно­во погребани. Между другото, на тяхното старо място.

- Какво? - скочи в ярост Кърмоуд. - Момичето ви изпраща? То ли стои зад това?

- Тя няма представа, че съм тук - плавно отговори мъжът. - Обаче сега излиза, че най-сериозното обви­нение срещу нея е съмнително. Вместо това то е ри­коширало във вас четиримата. Сега вие сте изправени срещу вероятността да прекарате трийсет години в за­твора - не заради едно обвинение в оскверняване, а за сто и трийсет. - Той направи пауза. - Представете си, че трябва да излежите присъдите си последователно.

- Това обвинение е възмутително! - изрева кметът. - Закривам събранието. Охрана, моля освободете за­лата.

Настъпи хаос. Обаче Пендъргаст не направи нищо, за да попречи, и най-накрая залата беше опразнена. Така той се озова насаме с бащите на града. Адвокатите на „Хайтс“, Кърмоуд, Монтебело, началникът Морис и неколцина други официални лица. Затаила дъх, Джени остана на мястото си до началника. Какво ли щеше да се случи сега? За първи път Кърмоуд изглеждаше побе­дена - посърнала, с разчорлена платинена коса. Начал­никът беше мокър от пот, а кметът пребледнял.

- Изглежда в утрешния „Роринг Форкс Таймс“ ще има прелюбопитно четиво - отбеляза Пендъргаст.

Всички видимо потрепериха при тази мисъл. Кме­тът избърса потното си чело.

- В добавка към тази история искам да видя публи­кувана и една друга - продължи Пендъргаст.

Настъпи продължително мълчание. Монтебело пър­ви се престраши да заговори:

- И каква е тя?

- В която - Пендъргаст се обърна към началник Морис - се казва, че сте снели всички обвинения срещу Корин Суонсън и сте я освободили от затвора.

Той замълча, за да им остави време да осмислят ка­заното.