Дъглас Престън - Белият огън

Сега се беше изправил един ландшафтен архитект и сладкодумно поднасяше своята история в комплект с показване на диапозитиви. Върху преносимия екран се видя скица на предлаганото място, а после трииз­мерни изображения на бъдещото гробище с каменни стени и огромна сводеста порта от ковано желязо, ко­ято водеше вътре, павирани алеи между гробовете. Последваха диапозитиви от истинското място: хубава зелена ливада по средата на пътя до върха на планина­та. Беше красиво, но не се намираше в Роринг Форк.

Докато човекът говореше, неодобрителното мърмо­рене, неспокойствието на събраната публика нараства­ше с потискана мощ. Джени разпозна един от репорте­рите на „Роринг Форк Таймс“ седнал на първия ред на зрителските места. Лицето му сияеше, предвкусвайки очакваните фойерверки.

В този момент самата госпожа Бети Браун Кърмоуд се изправи, за да говори. Настъпи тишина. Тя имаше властно присъствие в града - дори бащата на Джени ся­каш се страхуваше от нея. Хората, които се бяха събра­ли, за да си кажат мнението, също замълчаха за малко.

Тя започна, като спомена за ужасно неприятното влизане с взлом преди десет дни, шокиращото оскверняване на труп и как това е показало, че тези човеш­ки останки трябва да бъдат върнати в земята колкото може по-бързо. Мимоходом спомена колко е сериозно това престъпление - толкова сериозно, че извършите­лят е приел да се признае за виновен, което щеше да му донесе десет години затвор.

„Хайтс“, продължи тя, са се грижили за тези остан­ки с възможно най-голямото внимание, защото съзна­ват с цялото си сърце своя свещен дълг да осигурят подходящо място на тези груби миньори, тези пионери на Роринг Форк, отговарящо на тяхната саможертва, на техния дух, на техния принос за колонизирането на Американския запад. Намерили са, обяви тя, съвърше­ното вечно жилище: по склоновете на Катамаунт, със спираща дъха гледка към Континенталния вододел. Около гробището били закупени още сто акра отво­рено пространство, които завинаги щели да останат в диво състояние. Точно това заслужавали тези пионери на Колорадо - а не да бъдат стеснени в някой градски парцел, заобиколени от шумотевицата на деловия жи­вот, трафика, шопинга и спорта.

Това беше едно резултатно представяне. Дори Дже­ни усети, че е съгласна с госпожа Кърмоуд. Когато тя се върна на мястото си, мърморенето вече не се чуваше.

Следващият по ред беше Хенри Монтебело, който беше станал зет на семейство Кърмоуд и в резултат веднага се бе сдобил с власт и уважение в града. Беше не много млад човек, мършав, сдържан и с обветрено лице. Джени не го харесваше и фактически се страху­ваше от него. Той говореше с лаконичен трансатлан­тически акцент 2, който придаваше на всичко казано от него цинично звучене. Макар че преди години беше главен архитект на „Хайтс“, за разлика от Кърмоуд не живееше в курорта, а имаше жилище и офис в голяма къща в другия край на града.

Монтебело прочисти гърлото си. При проектира­нето и строителството на „Хайтс“ не са правени ни­какви икономии, каза той на събраните хора, но не само това, а са положени усилия да отговаря на есте­тиката и духа на Роринг Форк, но и на местната еко­логия и околната среда. Може да каже това, продължи Монтебело, защото той лично бил контролирал под­готовката на строителната площадка, конструирането на жилищата и клуба и строителството на курорта. Също така щял да контролира създаването на новото гробище, обяви той, със същото внимание и отблизо, както при строителството на „Хайтс“. Внушението, изглежда, беше, че отдавна мъртвите обитатели на Ботушения хълм трябва да са му благодарни за лич­ните му усилия в тяхно име. Монтебело говореше тихо и с достойнство, с аристократична тържестве­ност. Обаче в думите му се долавяха и железни нотки, едва доловими, но очевидни, които сякаш отправяха предизвикателство срещу всеки, който би се усъмнил и в една-единствена дума от казаното. Никой не го направи и той си седна.

Сега кметът стана от мястото си, благодари на гос­пожа Кърмоуд и господин Монтебело и поиска да чуе мнението на събралите се граждани. Десетина ръце се вдигнаха и кметът посочи някого. Обаче когато чове­кът се изправи, за да си каже мнението, мъжът в чер­ния костюм, който някак се беше промъкнал до първи­те редове, вдигна ръка за тишина.

- Господине, не е ваш ред - каза сериозно кметът, почуквайки с чукчето си.

- Това ще се разбере - беше отговорът. Гласът беше гладък като мед, необичайно дълбок, с южняшки ак­цент, чийто произход Джени не можа да определи. Нещо в него накара кмета да му позволи да продължи.