Дъглас Престън - Белият огън

- Имаш телефона ми.

Кори стана и стисна отпуснатата му потна ръка, след това си тръгна. Пазачът, който я чакаше отвън, я поведе към общото помещение. Тя седна и се втора­чи отново в черно-белия мокет и се замисли какъв ли ще бъде животът ѝ след десет години, когато излезе от затвора. Очите ѝ отново се навлажниха и тя ги избърса яростно, но без полза.

1Адвокат детектив, герой от романите на Ърл Стенли Гарднър. - Б. пр.

Джени Бейкър стигна до градския съвет на Роринг Форк, прегърнала втората чанта на началник Морис с две ръце. Началникът носеше две издути чанти на всяка среща, в която участваше, изглежда, за да бъде готов да отговори на всеки въпрос, който би възникнал. Джени се бе опитала да го убеди да си купи таблет, но той беше заклет лудит и дори в службата отказваше да използва настолен компютър.

Въпреки неудобството да разнасяш две чанти, на Джени това по-скоро ѝ харесваше. Досега начални­кът се беше показал като приятен работодател, ряд­ко имаше някакви искания и беше винаги сговорчив. През двете седмици стаж в полицейското управление го беше виждала развълнуван или разтревожен, но ни­кога ядосан. Сега, докато крачеше до нея, говореше за градските дела, после влязоха в заседателната зала. Понякога градските събрания се провеждаха в опера­та, но това - на тринайсети декември, по-малко от две седмици преди Коледа - не се очакваше да бъде масо­во посетено.

Тя седна зад началника на редовете, запазени зад официалните лица от кметството. Бяха подранили - началникът винаги подраняваше - и видя как влизат кметът, следван от Съвета по планиране, градският юрисконсулт и други официални лица, чиито имена не знаеше. Веднага след тях се появи групата от „Хайтс“, предвождана от госпожа Кърмоуд с фризирана и съ­вършено сресана руса коса, която седеше като каска на главата ѝ. Следваха я нейният девер Хенри Монтебело и неколцина анонимни на вид мъже в костюми.

Основният предмет на срещата - дневният ред ре­довно се публикуваше във вестника - се отнасяше до предложение на „Хайтс“ относно мястото, където да бъдат препогребани останките от Ботушения хълм. Ко­гато срещата започна с обичайното вричане във флага и републиката 1и прочит на протоколите, мислите на Джени се отнесоха към жената, която бе срещнала - Кори - и онова, което ѝ се беше случило. То я разстрои. Беше ѝ се сторила толкова мила, толкова делова. И на­края да те хванат, че си влязла с взлом в склад, осквернила си ковчег и си откраднала кости. Никога не можеш да кажеш на какво са способни хората. И на всичко от­горе студентка в „Джон Джей“. Такова нещо не се беше случвало в „Хайтс“ и околността още беше настръхна­ла. Сутрин на закуска родителите ѝ говореха само за това. Дори сега - десет дни след случката.

Докато течаха предисловията, Джени се изненада, когато видя колко хора прииждат да заемат местата за публиката. Скоро те свършиха и новодошлите за­почнаха да изпълват отделеното за правостоящи мяс­то. Може би въпросът за гробището отново щеше да избухне в противоречия. Надяваше се, че събранието няма да се проточи заради това, защото по-късно има­ше среща за вечеря.

Събранието мина към първата точка от дневния ред. Юрисконсултът на „Хайтс“ стана и започна да представя предложението с монотонен носов глас. „Хайтс“, обясни той, предлагат да погребат изровени­те останки на поле, закупено за тази цел, на склон око­ло осем километра надолу по шосе 82. Това изненада Джени - винаги беше предполагала, че останките ще бъдат погребани някъде в границите на града. Сега ѝ светна защо бяха дошли толкова хора.

Юрисконсултът избълва няколко изречения на пом­позен правен жаргон: колко всичко това е напълно законно, разумно, подобаващо, за предпочитане и наис­тина неизбежно поради няколко причини, които тя не разбра. Докато той продължаваше, Джени чу от откъм зрителите бавно да се надигат неодобрителни шумове, мърморене - дори няколко подсвирвания. Тя погледна по посока на шума. Изглежда предложението не беше посрещнато благосклонно.

Точно когато се готвеше да насочи вниманието си отново към сцената, забеляза една впечатляваща фигу­ра в черен костюм да се появява в самия край на зри­телската част от залата. В мъжа имаше нещо, което я накара да застине. Дали не беше скулптираното му алабастрово лице? Или косата му - толкова руса, че беше почти бяла? А сиво-сините му очи бяха толкова светли, че дори чак от другия край на помещението той изглеж­даше като извънземен? Дали не бе някоя звезда? Ако не беше, Джени реши, че заслужава да бъде.