Дъглас Престън - Белият огън

Написването на писмото беше най-трудното нещо, преживяно от нея досега. Пендъргаст ѝ беше спасил живота: беше я измъкнал от Медисин Крийк, Канзас, освободи я от пияната ѝ и склонна към насилие майка; плати, за да може да постъпи в пансион. След това фи­нансира образованието ѝ в „Джон Джей“. И за какво?

Сега беше дошъл краят на всичко това.

Фактът, че затворът беше относително луксозен, я караше да се чувства още по-зле. Килията беше голяма, огрените ѝ от слънце прозорци гледаха към планините. Подът беше покрит с мокет, мебелите - хубави. Беше ѝ позволено да напуска килията от осем сутринта до 10:30, когато заключваха вратите. През свободното им време на затворниците беше разрешено да висят в об­щото помещение и да четат, да гледат телевизия и раз­говарят с другите затворници. До него имаше дори фит­нес зала с елиптичен тренажор, щанги и бягащи пътеки.

В този момент Кори седеше в общото помещение, вторачила поглед в бяло-черната шарка на мокета. Без да прави каквото и да било. През последните пет дни беше толкова потисната, че не можеше нищо да вър­ши. Нито да яде, нито да чете, дори не можеше да спи. Просто си седеше там по цял ден, всеки ден, вторачена в нищото. След това прекарваше нощта в килията си, легнала по гръб в затворническото легло с поглед, впе­рен в тавана.

- Корин Суонсън?

Тя се стегна и вдигна очи. Един от униформените пазачи стоеше на вратата с лист в ръка.

- Аз съм.

- Адвокатът ти е тук за уговорената среща.

Напълно беше забравила. Изправи се на крака и последва пазача в отделно помещение. Имаше усеща­нето, че въздухът около нея е сгъстен и зърнест. Очите ѝ бяха непрекъснато влажни, но всъщност не плачеше. Изглежда беше някакъв вид психологическа реакция.

Влезе в малката заседателна зала, където я чакаше служебният защитник. Вече седеше на масата с отворе­на до него чанта, пръснал в спретнато ветрило няколко папки. Казваше се Джордж Смит и вече се беше среща­ла няколко пъти с него. На средна възраст, слаб, с пя- съчноруса коса, но вече оплешивяващ. Изражението му вечно беше извинително. Беше наистина мил, мислеше ѝ доброто, но разбира се, не беше Пери Мейсън 1.

- Здрасти, Кори - поздрави я той.

Тя седна на стола, без да отговори.

- Имах няколко срещи с областния прокурор - за­почна Смит - и мога да кажа, че постигнах известен напредък в признанието.

Кори кимна апатично.

- Ето за какво става дума: ще признаеш влизане с взлом, нарушение на границите на чужд имот и оскверняване на труп, а те ще се откажат от обвинението в дребна кражба. Можеш да очакваш десет години.

- Десет години? - възкликна Кори.

- При добро поведение ще излезеш след осем.

- А ако стигнем до процес?

Лицето на адвоката се смръщи.

- И дума не може да става. Доказателствата сре­щу теб са съкрушителни. Имаме цяла верига углавни престъпления с Б и В точки под всяко чак до оскверняването на труп. Само това престъпление носи присъда до трийсет години затвор.

- Ти се шегуваш - трийсет години?

- В Колорадо този закон е особено строг заради дъл­гата тукашна история в ограбването на гробове. - Той направи пауза. - Виж, ако не се признаеш за виновна, областният прокурор може да се ядоса и да пледира за максимална присъда. Вече ме заплаши в този смисъл.

Кори се вторачи в издраскания плот на масата.

- Кори, трябва да се признаеш за виновна. Това е единствената ти възможност.

- Но... Не мога да повярвам. Десет години за това, което направих? Че това е повече, отколкото получават някои убийци.

Настъпи дълго мълчание.

- Винаги мога да ида при областния прокурор. Про­блемът е, че те пипнаха на място. Няма какво да изтъргуваш.

- Но аз не съм осквернила човешки труп!

- Да, но според начина, по който са написани тези закони, си го направила. Отворила си ковчег, работила си с костите, фотографирала си ги и накрая си взела две от тях. Това твърдят и аз трудно ще го оборя. Не си заслужава риска. Тук съдебните заседатели се избират от цялата област, а не само от Роринг Форк. Има много консервативни фермери, вярващи хора, които няма да погледнат леко на онова, което си направила.

- Само исках да докажа, че белезите по костите... - Кори не успя да завърши.

Адвокатът разпери ръце и на лицето му се появи виновно изражение.

- Това е единственото, което мога да направя.

- Колко време имам, за да го обмисля?

- Не много. Всеки момент могат да оттеглят пред­ложението си. Би било най-добре, ако още сега вземеш решение.

- Трябва да го обмисля.