Дъглас Престън - Белият огън

- Добре - чу тя началникът да казва тъжно. - Джо, ти започваш в задната част. Фред, ти оставаш при вра­тата. Стърлинг, потърси около тези моторни шейни и верижните машини за обработка на пистите.

Кори не можеше да помръдне. Играта беше свър­шила. Трябваше да излезе. Обаче някаква луда и отча­яна надежда я караше да се крие.

Скри лицето си още по-дълбоко в ръкавиците като дете, което се крие под завивките, и зачака. Чу шума от стъпки, звъна и стърженето на оборудването, което преместваха, съскането и пукота на радиостанциите. Минаха няколко минути. И в този момент точно над главата си чу високото:

- Ето я! - След това предназначено за нея: - Говори полицията. Стани бавно и дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Тя просто не можеше да помръдне.

- Стани бавно и ръцете ти да се виждат. Веднага!

Тя успя да вдигне глава и видя ченгето застанало само на няколко крачки с изваден револвер, насочен към нея. В този момент дойдоха двама други полицаи.

Кори се изправи непохватно и вдигна ръце. Ченгето дойде при нея, сграбчи я за китката, завъртя я цялата, дръпна ръцете ѝ зад гърба и докато ѝ щракваше белез­ниците, каза:

- Можеш да запазиш мълчание. - Гласът му сякаш идваше отнякъде далеч. - Всичко, което кажеш, може да бъде използвано в съда срещу теб...

Не можеше да повярва, че това ѝ се случва.

- ...Имаш право да говориш с адвокат и той да при­съства на разпитите ти. Ако не разполагаш със сред­ства, ще ти бъде осигурен служебен адвокат. Разбра ли?

Не можеше да продума.

- Разбра ли? Моля, отговори или кимни в отговор.

Тя успя да кимне.

- Заловената потвърди, че е запозната със своите права - каза високо полицаят.

После я изведе извън струпаното оборудване на от­крито, като я държеше за ръката. Тя примигна от ярка­та светлина. Друг от полицаите прегледа съдържани­ето на раницата и скоро намери двата плика с цип, в които лежаха костните фрагменти.

Началник Морис го наблюдаваше с крайно нещас­тен вид. До него стоеше, заобиколена от неколцина ох­ранители на „Хайтс“, госпожа Кърмоуд с победоносно и зло изражение, облечена в тесен зимен раиран като зебра костюм, подплатен с кожа.

- Я гледай ти - каза тя, издишвайки пара като дракон. - Момичето, което учи право, всъщност е прес­тъпник. В мига, в който те видях, разбрах каква си. Знаех си, че ще опиташ нещо такова - и ето те тук, предсказуема като изгрева. Проникване с взлом, ван­дализъм, кражба, съпротива при арестуване. - Тя се протегна и взе едното от пликчетата, които полицаят държеше. - И кражба от гроб.

- Достатъчно - каза началникът на Кърмоуд. - Моля, върнете доказателството на полицая. - После хвана Кори нежно за ръката. - А ти, млада госпожи­це... страхувам се, че си арестувана.

Пет дълги дни по-късно Кори все още оставаше затворена в областния затвор на Роринг Форк. Гаранцията, която ѝ определиха, беше петдесет хиляди долара, които тя нямаше. Не разполагаше дори с пет хиляди долара за поръчителство, а местният поръчител отказа да я приеме за клиент, защото беше от друг щат, без имоти за залагане или роднини, които да гарантират за нея. Срамуваше се твърде много, за да се обади на баща си. Но той така или иначе нямаше толкова пари. Нямаше друг човек в живота ѝ, като се изключи Пендъргаст. Но дори и да можеше да се свърже с него, предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да му иска пари. Особено пари за гаранция.

Въпреки това трябваше да му напише писмо. Ня­маше представа къде е или какво прави. Не беше го виждала повече от година, но той или някой от негово име продължаваше да плаща семестриалните ѝ такси. В деня след ареста ѝ, когато случилото се се появи на първата страница на „Роринг Форк Таймс“, тя осъзна, че трябва да му пише. Защото ако не го направи и той чуе за станалото отнякъде другаде или види тези загла­вия... Дължеше му да чуе за станалото от първа ръка.

Написа писмото и го изпрати до неговия адрес в Дакота чрез Проктър. В него му разказваше цялата исто­рия без никакви украси. Единственото, което пропус­на, беше положението с гаранцията. След като изложи всичко на хартия, видя какво безмозъчно, самоувере­но и саморазрушително нещо бе направила. Реши, че след като му каже, неговият ангажимент към нея ще приключи, и не очакваше, нито искаше той да ѝ отго­варя. Няма защо повече да го е грижа за нея. От сега нататък тя сама ще се грижи за себе си. Разбира се, ня­кой ден, когато има възможност, ще му върне парите за семестриалните такси, които бе пропилял, изпращай­ки я в „Джон Джей“.