Дъглас Престън - Белият огън

Маскираният влезе.

Докато той се приближаваше, Джени се мяташе във ваната, без да обръща внимание на болките в коленете. Сега нападателят се извисяваше над нея. Ръката, стис­нала пластмасовото шише, се насочи към нея. Човекът безмълвно стисна бутилката и от тънката гърловина се стрелна дъговидна струя. От нея се понесе силна воня: бензин.

Джени се замята трескаво.

Клоунът методично я поливаше с дъговидни струи, без да пропуска нищо. Напои дрехите ѝ, косата, поля порцелана около нея. Когато мятането ѝ стана още по-силно, нападателят остави бутилката и отстъпи крачка назад. Едната ръка бръкна в джоба на якето и извади кутийка универсален кибрит. Стиснал кибритената клечка в края, той я плъзна рязко по грапавата повърх­ност на стената. Главичката на клечката пламна в жъл­то. Увисна над нея за дълга мъчителна секунда.

После с разтварянето на палеца и показалеца поле­тя надолу към нея.

... И светът на Джени се превърна в море от ревящи пламъци.

1Роман от Ричард Адамс. - Б. пр.

2 Подобно правно понятие съществува в някои щати, в други не е де­финирано но този начин, но се повдигат обвинения за съпътстващите нахлуването събития. - Б.пр.

Кори Суонсън влезе в ресторанта на хотел „Себастиан“ и се озова в смайваща със своята елегантност обстановка. Беше издържана в стила на деветдесетте години 1, известни като „веселите“. Тапетите бяха от червено кадифе, лъснатите бронзови полилеи с чашки от кристално стъкло, махагонови маси от викторианската епоха и столове с тапицирани с коприна и ин­крустирани със злато. Витрина от кристално стъкло гледаше към коледното осветление на Мейн Стрийт и покритите със смърчове склонове на планината, ски пистите и планинските върхове зад тях.

Макар да беше почти полунощ, ресторантът беше пълен, навсякъде се носеше шумоленето на гласовете, смесено със звъна на посуда и лекия тропот от стъпки­те на забързаните келнери. Светлината беше приглу­шена и ѝ отне известно време, за да открие самотната фигура на Пендъргаст, седнал на една ненабиваща се на очи маса до витрината.

Тя махна с ръка на предложението на метрдотела да ѝ помогне - все още носеше дрехите си от затвора, и се отправи към масата на Пендъргаст. Той се изправи да я посрещне и протегна ръка. Тя се удиви от външния му вид: изглеждаше още по-бледен, слаб и аскетичен. Някак си думата пречистен му подхождаше най-много.

- Радвам се да те видя, Кори. - Той улови ръката ѝ в своята, хладна като мрамор, след това издърпа стол за нея да седне. Тя се отпусна на него.

Беше се упражнявала какво да каже, но сега всичко се изля в объркан поток:

- Не мога да повярвам, че съм свободна. Как бих мо­гла някога да ти се отблагодаря? Бях смазана, искам да кажа, затънала до гуша в лайна, нали разбираш, вече ме бяха насилили да приема десет години - наистина смя­тах, че с живота ми е свършено - благодаря ти, благо­даря за всичко. Благодаря, че ми отърва задника, че ме спаси от моята невероятна, неправдоподобна глупост. Толкова съжалявам, честна дума , много съжалявам...

Вдигната му ръка прекъсна нейните словоизлияния.

- Нещо за пиене? Може би вино?

- Ама аз съм само на двайсет.

- О. Значи ще поръчам бутилка за мен. - Той взе подвързаното с кожа меню с вината, което беше толкова дебело, че би могло да послужи за оръдие на убийство.

- Тук със сигурност е по-хубаво, отколкото в затвора - отбеляза Кори, докато се оглеждаше, попивайки об­становката, аромата на храна. Беше трудно за вярване, че само допреди няколко часа още беше зад решетките, а животът ѝ - напълно съсипан. Обаче агент Пендър­гаст отново се бе появил подобно на ангел хранител и промени всичко.

- Отне им повече време да попълнят документите, отколкото смятах - отбеляза той, докато прелистваше менюто. - За щастие ресторантът „Себастиан“ е отворен до късно. Бутилка „Шато Пишон Лонгвил“ от 2000 година ще свърши работа, нали?

- Не разбирам нищичко от вина. Съжалявам.

- Трябва да се научиш. Това е едно от истинските и древни забавления, които правят човешкото съществу­ване поносимо.

- Хм, зная, че може би сега не е моментът... но трябва да попитам...“ Кори почувства, че се изчервява. - Защо ме спаси по този начин? И защо си създаваш всички тези неприятности заради мен? Искам да кажа, измъкна ме от Медисин Крийк, плати пансиона ми, по­магаш ми за семестриалните такси в „Джон Джей“... защо? Аз съм просто един неудачник.

Той я погледна със загадъчен поглед.