Дъглас Престън - Белият огън

Клостър се вторачи в гледката, удивен от силата на пожара, от неочакваното пълно унищожение на по­стройката.

- Приближи се - нареди мъжът.

Клостър внимателно подкара машината напред. Дървеното скеле на сградата беше погълнато със за­бележителна скорост. Снежната каскада от покрива и неспиращата виелица продължаваха да задушават останалите огнища. Нито една от другите сгради не беше горяла. Покритите им със сняг покриви ги бяха опазили от невероятния дъжд от искри, който се беше излял върху тях и около постройките, посипвайки зе­мята с черни късчета като изгорели фойерверки.

Клостър вкара машината сред старите сгради.

- Мисля, че да отивам по-нататък, няма да е разумно - обяви той. Обаче спорът, който очакваше, не се състоя, защото бледият мъж просто отвори вратата и слезе. В началото Клостър гледаше с удивление, а после с ужас как мъжът се отправи към димящите и тук-там още пламтящи останки на сградата и започна бавно да ги обикаля като пантера. Отблизо, прекалено отблизо.

Пендъргаст се вторачи в пъклената сцена. Въздухът над главата му беше пълен с искри, които се смесваха със снежинки, гаснеха със съскане и падаха като пепел върху шапката и палтото му. Помпата и тръбите бяха оцелели, но сградата беше напълно изгоряла. Облаци дим и пара се кълбяха от стотици малки огнища, тук-там още трепкаха пламъци. Усещаше се остра мириз­ма заедно с лъх на още нещо: опърлена коса и изго­ряла плът. Единственото, което се чуваше сега, беше съскането на пара, пукотът и шумоленето на изолира­ни огньове и воят на вятъра из руините. Той обиколи периметъра на пожара. Множеството гаснещи огньове хвърляха достатьчно светлина, за да вижда всичко.

Изведнъж се закова на място.

После навлезе с още по-бавни движения в зоната на пожара, увивайки се с шала, за да прикрие устата и носа си от парещия дим. Залъкатуши между тръби и вентили, а под краката му скърцаха парченцата стъкло и пирони, осеяли циментовия под. Приближаваше се към онова, което го бе накарало да се закове на място. Приличаше на черен дънер и също съскаше и димеше. Когато наближи, се увери, че това са останки от чо­вешко тяло, заключено с белезници за комплект тръби. Макар ръката да беше изгоряла и тялото да беше пад­нало на пода, овъглената длан бе останала в белезни­ците, пръстите извити като крачетата на мъртъв паяк, а почернели кости стърчаха от мястото, където някога трябва да е била китката.

Пендъргаст падна на колене. Беше неволно дви­жение, сякаш изведнъж цялата сила се бе оттекла от тялото му, принуждавайки го да рухне. Главата му се килна напред, ръцете се притиснаха една в друга. От устата му излезе звук - тих, едва доловим - несъмнено вторичен продукт на неописуема скръб.

Пендъргаст не се бави много при овъгления труп. Изправи се - висока фигура сред димящите руини, студените му очи огледаха изгорелите останки на помпената сграда. За известно време остана неподви­жен като статуя. Само светлите му очи проучваха сце­ната, като от време на време се спираха, за да попият някоя невидима подробност.

Мина минута. После погледът му отново се спря върху трупа. Той бръкна в палтото си, взе своя тунингован от „Лес Беър“ „Колт М1911 “, извади пълнителя, провери го, плъзна го обратно на място и вкара патрон в патронника. Оръжието остана в дясната му ръка.

Тръгна, а в другата му ръка се появи малко фенер­че. Горещината от пожара беше стопила по-голямата част от снега в непосредствена близост с района. Бяха се образували локви и дори тук-там се виждаха туфи кафеникава трева, които снегът бързо засипваше. Пен­дъргаст описа кръг около съсипаната сграда, преска­чайки купчини овъглени и димящи останки. Започва­ше да се спуска мрак и снегът по раменете и шапката му се увеличаваше, от което заприлича на странстващ призрак.

В далечния край на опустошената сграда, където започваше да се издига планинският склон, той спря, за да огледа малка дървена врата. Тя затваряше нещо, което приличаше на вход в тунел. Наведе се и заоглежда дръжката, земята наоколо и отново самата врата. Хвана дръжката, натисна и дръпна, но вратата беше заключена. Вероятно с катинар от вътрешната страна.

Пендъргаст се изправи и с неочаквана сила и бър­зина стовари тежък ритник върху вратата. Вкопчи се в отломките и ги разчисти с голата сила на ръцете си, запращайки ги настрана. Така внезапно, както беше изригнала, яростната сила се уталожи. Той коленичи и светна вътре с фенерчето. Лъчът разкри празен отвод­нителен тунел, който водеше право в планината.