Дъглас Престън: Белият огън

Не улучи.

Фигурата продължи да напредва, да залита, но вече се движеше по-бързо, отдалечавайки се все повече. Без зимни дрехи Пендъргаст не можеше да се надява да го хване.

Без да обръща внимание на снега, който хапеше лицето му, и яростния вятър, който проникваше под костюма му, Пендъргаст отново се прицели и стреля. Пак пропусна. Вероятността да улучи вече беше нула. Но точно когато се прицелваше за трети път, чу нещо. Приглушено пукане , последвано от ниско бучене.

Над и пред Пендъргаст тежката снежна покривка се пропука на големи плочи, които започнаха да се откъс­ват една от друга и да се плъзгат надолу. Първо бавно, но след това все по-бързо и по-бързо, разбивайки се на хаотични снежни облаци. Това беше лавина, пре­дизвикана от шума и вибрациите от изстрелите и без съмнение, от залитането на Тед Роман. Със засилващ се рев снежната вълна профуча край входа на мината. Бушуващ яростен сняг изпълни всичко, а въздушната вълна от неговия летеж събори Пендъргаст по гръб, когато прогърмя край него.

След трийсет секунди ревът секна. Лавината не беше голяма. Сега скатът пред агента беше свободен от дълбокия сняг, а останалите тук-там парчета се плъзгаха надолу на малки поточета. Цареше тишина, като се изключи писъкът на вятъра.

Пендъргаст погледна надолу към мястото, където преди беше потрепващото фенерче на Роман. Сега там нямаше нищо освен голяма неравна снежна площ. Ня­маше признаци за движение, не се чуваха викове за помощ - цареше тишина.

Известно време Пендъргаст остана вторачен в мра­ка. За съвсем кратко - докато яростта, която го бе об­хванала, още блъскаше в кръвта му - той мрачно об­мисляше справедливостта на положението. Но яростта му бързо се оттече. Сякаш лавината беше изчистила съзнанието му. Той спря, за да обмисли онова, което вече беше разбрал над овъгления труп на Кори: Тед Ро­ман беше също толкова жертва, колкото самата Кори. Истинското зло се криеше другаде.

Със сподавен вик изскочи от входа на мината в сне­га и с усилие се заспуска по склона, пързаляше се и залиташе, докато не стигна до мястото, където лави­ната се бе скупчила по протежение на горния край на циркуса. Отне му няколко минути, за да стигне дотам, и през това време почти измръзна.

- Роман! - извика той. - Тед Роман!

Нямаше отговор, ако не се смята воят на вятъра.

Тогава Пендъргаст залепи едно ухо на снега, за да се ослуша. Едва-едва успя да долови странен, приглу­шен и ужасяващ звук, наподобяващ силно мученето на крава: мууууууууу мууууууууу, муууу муууу.

Изглежда идваше от края на снежната купчина. Пендъргаст се премести там в нетърпимия студ и за­почна трескаво да копае с голи ръце. Снегът обаче бе набит от натиска на лавината и ръцете му се оказаха неподходящи за задачата.

Без балтон и шапка студът лесно проникна до ко­жата и той изгуби сили, а ръцете му се вкочаниха от безполезните усилия.

Къде беше Роман? Той отново се заслуша, долепил ухо до набития сняг, докато се опитваше да си стопли ръцете.

Мууу.. мууу...

Звукът бързо отслабваше. Мъжът се задушаваше.

Пендъргаст отново се хвърли да копае, после пак спря и отново се заслуша. Нищо. В този момент с крайчеца на окото си видя светлина да се изкачва по склона. Без да ѝ обръща внимание, се хвърли отново да копае. Миг по-късно чифт силни ръце го сграбчиха изотзад и го издърпаха настрана. Беше Клосгър, шо­фьорът на машината за обработка на пистите, който беше донесъл лопата и дълъг прът.

- Ей - извика той. - По-кротко. Така ще се убиеш.

- Там долу има човек - обясни Пендъргаст, докато се опитваше да си поеме дъх. - Лавината го засипа.

- Видях. Ти върви в кабината, преди да си замръз­нал. Нищо не можеш да направиш. Аз ще се погрижа. - Мъжът започна да проверява с пръта, вкарвайки го в снега от лавината. Действаше бързо и вещо. Беше вършил тази работа и преди. Пендъргаст не отиде в ка­бината, а остана наблизо, откъдето гледаше и трепере­ше от студ. След няколко опита Клостър спря на едно място, провери още веднъж, но вече по-внимателно, и започна да копае с лопатата. Работеше енергично и умело и след минути разри част от тялото на Роман. Още няколко минути бърза работа и успя да освободи лицето му.

Пендъргаст се приближи. Снегът около главата на Роман беше напоен с кръв, черепът му бе отчасти сма­зан, устата зинала сякаш за последен писък, но натъп­кана със сняг. Очите бяха отворени и диви.

- Умрял е - отбеляза Клостър. После прегърна Пен­дъргаст, за да не падне. - Внж, ще те отведа в машина­та, за да се стоплиш, защото иначе ще го последваш.