Дъглас Престън - Белият огън

- Не... - зарида Кори и протегна ръце към Стейси, - не ме оставяй сама.

- Налага се. - Стейси внимателно отмести ръцете на Кори. - Нe мога да държа Торбата с лайна под кон­трол и едновременно да ти помагам. По-добре ще е да не ходиш. Затова ми дай десет минути. Не повече.

Но след много по-малко от десет минути Кори чу рева на дизелов двигател, а после видя грозд от дви­жещи се фарове да пронизват мрака. Те бързо се при­ближиха и спряха пред входа на мината в облак сняг. От кабината се показа странна бледа фигура - Пендър­гаст? И тя изведнъж се оказа в ръцете му, вдигната ви­соко, сякаш отново е дете, и отпусна глава на гърдите му. Почувства как раменете му започнаха конвулсивно да потрепват, все едно плачеше. Това обаче, разбира се, бе невъзможно, защото Пендъргаст никога не би заплакал.

Яркото зимно слънце нахлуваше през прозореца и падаше на ивици върху леглото на Кори в ъглова еди­нична стая на един от последните етажи в болницата на Роринг Форк. От панорамния прозорец се вижда­ше по-голямата част от града и планините отвъд него, всичко загърнато в бяла снежна покривка. Това беше гледката, която Кори видя, когато се събуди след опе­рацията на ръката, и тя значително повдигна духа ѝ. Това се случи преди три дни, а щяха да я изпишат след още два. Счупването на глезена не беше сериозно, но бе изгубила малкия си пръст. От някои изгаряния, кои­то беше получила, щяха да ѝ останат белези, някои на брадичката, но съвсем леки. Така ѝ бяха казали.

Пендъргаст седеше на стол от едната страна на лег­лото, а Стейси от другата. Долният край на кревата бе отрупан с подаръци. Началник Морис се беше отбил да изкаже почитанията си. Той редовно я посещава­ше след операцията. След като попита Кори как се чувства и многословно благодари на Пендъргаст за неговата помощ в разследването, бе оставил своя по­дарък върху купчината - диск с най-големите хитове на Джон Денвър.

- Е - попита Стейси, - няма ли да ги отворим?

- Нека първо Кори отвори това - каза Пендъргаст и ѝ подаде тесен плик за писма. - В чест на приключи­лото ти изследване.

Кори го скъса и го отвори. Озадачена видя компютърна разпечатка с колони от неясни числа, графики и таблици. Разгъна я. Беше доклад от съдебномеди­цинската лаборатория на ФБР в Куонтико - анализ на живачното замърсяване в дванайсет проби от човешки останки - полуделите миньори, които беше намерила в тунела.

- Боже мили - възкликна тя, - числата надхвърлят всичко известно.

- Това е последният детайл, нужен за твоята теза. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш първата второкурсничка в „Джон Джей“, спечелила наградата „Роузуел“.

- Благодаря - отговори Кори, после се поколеба. - Дължа ти извинение. Още едно извинение. Този път много голямо. Наистина оплесках нещата. При това сериозно. Толкова пъти си ми помагал, но така и не оцених истински тази помощ. Излязох неблагодарно... - за малко не каза една лоша дума - момиче. Трябваше да те послушам и да не излизам сама. Постъпих много глупаво.

Пендъргаст наклони глава.

- Можем да поговорим друг път за това.

Кори се обърна към Стейси.

- На теб също дължа извинение. Наистина се сра­мувам, че заподозрях теб и Тед... Боже, направо не мога да повярвам, че той е подпалвачът. От това ме побиват тръпки.

- От една страна - намеси се Пендъргаст, - не Ро­ман е отговорен за постъпките си, а живакът в него­вия мозък, който е тровил невроните му, откакто се е озовал в утробата на своята майка. Той не е по-голям престъпник от онези миньори, които са полудели от работата в топилнята и накрая са станали канибали. И той, и те са жертви. Истинските престъпници със сигурност са други, едно семейство, чиито злодеяния са започнали преди век и половина. И сега, когато ФБР се е заело с това, семейството ще трябва да си плати. Може би не толкова жестоко колкото госпожа Кърмоуд, но въпреки това ще платят.

Кори потрепери. Докато Пендъргаст не ѝ съобщи, тя нямаше и най-малка представа, че през цялото вре­ме, докато е била прикована за тръбите, госпожа Кърмоуд също е била в сградата - в далечния ѝ край, също заключена за помпата и вероятно в безсъзнание, след като Тед я беше пребил. О, боже, как ще се погрижа за тази кучка , беше казал той...

- Толкова бързах, за да се спася от пламъците, че не съм я видяла - каза тя извинително. - Не съм сигурна, че някой заслужава да бъде изгорен жив. Да умре по този начин.

Изражението на Пендъргаст показваше, че не е съ­гласен.

- Няма как Тед да е знаел, че Кърмоуд и Стафърд са виновни за неговата лудост, нали? - попита Кори.