Дъглас Престън - Белият огън

Пендъргаст насочи лъча към пода. Имаше пресни следи от влачене на крака и различни объркани отпе­чатъци в прахта - идваха и си отиваха. Миг бездейст­вие... после изведнъж целият се превърна в движение и пое по тунела безшумно като котка. Палтото се вееше зад него, а пистолетът в ръката му слабо проблясваше.

Тръбата свършваше при плитко поточе вода, което прекъсваше следите. Пендъргаст се отправи нататък, докато стигна до пресечка. Продължи напред. Стигна да следващата и тогава, опитвайки се да мисли като своята плячка, пое надясно, където тунелът рязко сме­ни наклона и пое стръмно нагоре към друго ниво.

Тунелът го отведе дълбоко в планината в продъл­жение на половин километър, докато не опря в нещо, което някога е било слой руда, широк няколко метра. Този слой разделяше тунела на лабиринт от шахти, пространства за пълзене и ниши, останали, след като някогашната миньорска работа беше разчистила вся­ка жилка или джоб, пълни с руда, в сърцето на пла­нината.

Пендъргаст спря. Знаеше, че плячката му е очак­вала преследване, затова бе отвела своя предполагаем преследвач на това място. В този лабиринт от тунели, които тя без съмнение познаваше по-добре, щеше да има предимство. Пендъргаст усети, че присъствието му вероятно вече е било забелязано. Най-благоразумният ход би бил да се оттегли и да се върне с подкре­пление.

Но това не можеше да стане. В никакъв случай, за­щото плячката му можеше да използва забавянето и да избяга. А и така щеше да го лиши от онова, което трябваше да направи на всяка цена, ако иска вкусът на жлъчка в устата му да изчезне.

Изгаси светлината и се ослуша. Свръхестествено острият му слух долавяше много звуци - постоянното капене па вода, лекото движение на въздуха, пукане на улягащи скали и скърцането на дървените подпори.

Но не видя светлина, не чу и издайнически звуци, нито долови някакви миризми. Въпреки това усеща­ше, че неговата плячка, Тед Роман, е наблизо и много добре знае, че Пендъргаст е тук.

Светна отново с фенерчето и проучи околното пространство. Голяма част от скалите в тази част бяха разядени от пукнатини и пластове, затова ги крепяха допълнителни подпори. Приближи се до една от тях, извади от джоба си нож и го заби в дървото. Острието потъна в подпората като в масло чак до дръжката. Пен­дъргаст го извади и заудря дървото, като с всеки удар откъртваше големи прашни парчета.

Дървото беше силно отслабено от сухото гниене. Може би нямаше да е трудно да го събори... но това щеше да доведе до непредвидими последствия.

Той застина на мястото си, като напрягаше слух. Чу слаб звук - падането на камъче. В тези ехтящи прос­транства бе невъзможно да определи откъде беше до­шло. Стори му се, че май е нарочно, че е закачка. За­чака. Отново звън на камък в камък. Сега разбра със сигурност, че Тед Роман си играе с него.

Фатална грешка.

Със запалено фенерче, все едно нищо не е чул, Пен­дъргаст избра напосоки един от тунелите и тръгна по него. След няколко крачки спря, за да захвърли тежкия си балтон, ръкавиците, шапката в една скрита ниша. Тук долу, дълбоко в мината, беше много по-топло, а балтонът само щеше да го ограничава в работата, коя­то му предстоеше.

Тунелът лъкатушеше и завиваше, спускаше се и се изкачваше, разделяше се и се сливаше. От него се от­клоняваха множество по-малки тунели и шахти в най-различни посоки. Из тях бяха разхвърляни старо ръж­дясващо миньорско оборудване, колички, кошници, вериги, кофи, скрипци, гниещи въжета и чували. На няколко места вертикални шахти се спускаха в мрака. Пендъргаст оглеждаше всяка от тях внимателно, осве­тяваше стените и проверяваше дълбочината с хвърле­но камъче.

При една остана по-дълго. На камъчето му тряб­ваха две секунди да удари дъното. Бърза сметка наум показа, че разстоянието е около двайсет метра. Достатъчно. Пендъргаст огледа скалистата повърхност на шахтата и установи, че е груба, здрава, с достатъчно опори за краката и ръцете. Подходяща за онова, което беше намислил.

Заобикаляйки шахтата, той се препъна и падна теж­ко, фенерчето тупна на земята, изтрополи и изгасна. Пендъргаст изруга, запали клечка кибрит, за да се опи­та да обиколи отвора на шахтата, но клечката изгасна, изгаряйки пръстите му, и той я хвърли с друга измър­морена под нос ругатня. Стана и направи опит да за­пали друга клечка. Тя пламна, но пламъкът ѝ затрептя и угасна след няколко крачки, защото агентът вървеше твърде бързо право към ръба на отвора на дълбоката шахта. Той се подхлъзна и бутна едно свободно парче скала вътре, после го последва със силен крясък. Сил­ните му пръсти се вкопчиха в пукнатината под ръба на шахтата, той увисна надолу, поклащайки се в праз­ното, и изчезна от полезрението на тунела над него. Когато скалата, която бе ритнал в шахтата, се стовари на дъното, Пендъргаст рязко прекрати крясъка си.