Дъглас Престън: Белият огън

- Не - спря го мъжът.

Клостър дръпна ръката си, сякаш го бяха ухапали.

- Подкарай тази машина по-бързо.

- От нас се очаква да не преминаваме границата от хиляда оборота в минута.

- Предварително благодаря за разбирането.

- Да, сър.

Той даде газ и широките вериги се завъртяха малко по-бързо нагоре по хълма. Започна отново да снежи, вятърът също се усили. Снежинките бяха от дребна­та топчеста разновидност. Благодарение на дългия си опит Клостър познаваше всички видове снежинки, които съществуваха. Те шумно почукваха по предно­то стъкло и отскачаха. Клостър пусна чистачките и усили фаровете на „силно“. Светлинните снопове се забиваха в сивотата, а снежинките проблясваха, ког а­то попадаха в тях. В три и половина вече започна да се стъмва.

- Колко има още? - попита мъжът.

- Петнайсет, а може и двайсет минути до сградите на мината. Не мисля, че машината може да се изкачи по-високо от това, защото склоновете над Смъглърс Сърк са твърде стръмни. Опасността от лавини също е голяма. Обзалагам се, че с този нов сняг целия ден на Коледа ще взривяват възможните лавини по скло­новете.

Осъзна, че се е раздрънкал - този човек определе­но го изнервяше. Обаче спътникът му отново не даде знак, че е чул думите му.

В горния край на ски пистата Клостър зави по пътя за поддръжката, който водеше до върха на хребета, къ­дето се вливаше в мрежата от маршрути за снегомобилите. Когато стигна дотам, с учудване видя пресни следи. Който и да беше, очевидно бе от най-запалените, след като е излязъл в планината в ден като днеш­ния. Той продължи напред, докато се питаше какво ли, по дяволите, търси неговият пътник тук в планината.

В този момент видя нещо над черните смърчове. Отблясъци високо в планината. Инстинктивно нама­ли, за да може да погледне по-добре. Спътникът му също ги видя.

- Какво е това? - попита рязко агентът на ФБР.

- Не зная. - Клостър присви очи, докато гледаше нагоре. Над и отвъд дърветата можеше да различи горната част на Смъглърс Сърк. Стръмните склонове и снежните върхове бяха окъпани в трепкаща жълта светлина.

Бледият мъж стисна ръкохватката на арматурното табло. Очите му бяха толкова корави и ярки, че го сму­щаваха.

- Къде е?

- Мисля, че в стария минен комплекс.

Докато гледаха, отблясъците се усилваха и Клостър вече виждаше черния пушек да се издига в снежната буря.

- Бързо. Давай.

- Добре. - Този път Клостър наистина даде газ и машината се понесе с максимална скорост по снега. Трийсет и няколко километра в час, но това си беше добра скорост за пистовия работник.

- По-бързо.

- Съжалявам, скоростта е електронно ограничена.

Дори преди да направи последния завой, за да пре­сече дървесната граница, можеше да се види, че по­жарът в циркуса е голям. Всъщност огромен беше по-точната дума. Пламъците се издигаха поне на трийсет метра височина, бълвайки цели стълбове искри и черен дим като при вулканично изригване. Трябва да беше сградата на помпата - нищо друго не беше достатъчно голямо, за да предизвика подобен огнен ад. Дори така да беше, това не можеше да бъде естествен пожар. Нищо естествено не може да се разпростре толкова бързо и яростно. На Клостър му хрумна, че трябва да е работа на подпалвач, и почувства пристъп на страх, а мъжът до него не му вдъхна никаква увереност въпре­ки странната си напрегнатост. Той продължи да кара с максимална скорост.

Последните закърнели дървета прелетяха край тях и сега вече бяха на голия хребет. Тук снегът беше по-плитък благодарение на вятъра, който го отвяваше, и Клостър успя да изстиска още няколко километра в час от мотора. Боже, тук горе сякаш бушуваше огнена буря. Черен дим се кълбеше към небето, пламъци се извисяваха нагоре и той би се заклел, чу чува техния рев въпреки шума от дизеловия двигател.

Те прекосиха последната част от хребета и се на­сочиха към ръба на долината от другата страна. Сне­гът отново стана по-дълбок, но верижната машина си пробиваше път напред. Минаха през ръба и Клостър инстинктивно спря. Наистина се оказа помпената сграда. Беше горяла толкова бързо и яростно, че от нея бе останал единствено скелет от пушещи греди, който рухна, докато гледаха, със силен пукот, изстрелвайки във въздуха огромни каскади от искри. Останала беше само помпата - самотна, гола и с лющеща се боя. Огъ­нят бе започнал да умира така бързо, както беше избух­нал. Когато сградата рухна, голямо количество сняг се изсипа върху пламтящите останки, превръщайки се в нетрайни облаци пара.