Дъглас Престън - Белият огън

На бледото му чело се появи дълбока бръчка. Дока­то затваряше, забеляза нещо, което би забелязал ведна­га, ако не беше толкова зает с документите: книжата на бюрото му бяха разместени.

Той се вторачи в тях, а фотографската му памет за­почна да възстановява реда, в който ги беше оставил. Един лист - листът, на който беше копирал съобщение­то на Комитета на седемте - беше отчасти издърпан от останалите документи:

среща в Айдиъл точно в 11 часа довечера те са се сврели в затворената мина „Кристмъс" горе на Смъглърс Уол общо са четирима вземи най-добрите си оръжия и фенер изгори това писмо преди да тръгнеш

Пендъргаст бързо излезе от кабинета и се качи горе, където Айрис седеше още чинно на рецепцията.

- Някой влизал ли е в кабинета ми? - попита той любезно.

- Да - отговори секретарката. - По-рано следобед за малко слязохме с Кори. Смяташе, че е забравила мо­билния си телефон при теб.

1Отделяне на метала от рудата. - Б. пр.

Лошата миризма на гнило във въздуха сякаш се усили, откакто Тед бе започнал да размахва насам-натам горящото дърво. Пламъците, които играеха по краищата му, бяха започнали да гаснат във въглени и той го пъхна отново в печката.

- Любовта е огънят на живота - тя или те поглъща, или пречиства - цитира той, докато бавно въртеше дървото сред пламъците, сякаш печеше картоф. След яростното му и страстно бълнуване имаше нещо ужасно в целенасоченото спокойствие, с което дейст­ваше сега.

- Да се приготвим за пречистването. - Той извади дървото от печката и го прокара отново пред лицето на Кори със странно деликатен жест - предпазливо вни­мателен, но въпреки това беше толкова близо, че макар тя да изви глава, опърли косата ѝ.

Кори се опита да овладее усилващата се паника. Трябваше да стигне до него, да се опита да го убеди да не върши това. Устата ѝ беше суха и трудно успяваше да произнася думите в тази мъгла от болка и страх, която я обгръщаше.

- Тед, харесвах те. Искам да кажа, харесвам те . Наистина. - Тя преглътна. - Слушай, пусни ме да си вървя и ще забравя всичко това. Ще излезем да пием по бира. Точно както преди.

- Разбира се. Сега си готова всичко да кажеш. - Тед започна да се смее с беззвучен налудничав смях.

Тя дръпна белезниците, но те стягаха ръката ѝ, здраво заключени около тръбата.

- Няма да имаш неприятности. На никого няма да кажа. Ще забравим случилото се.

Тед не отговори. Отдръпна горящото дърво, огледа го внимателно, както човек прави с инструмента, кой­то се готви да използва.

- Тед, прекарахме си добре и можем още по-добре. Не бива да го правиш. Аз не съм като другите. Аз съм просто една бедна студентка, която трябва да мие съ­дове, за да си плаща стаята в хотел „Себастиан“! - Мо­мичето изхлипа, но се овладя. - Моля те, не ме нара­нявай.

- Кори, трябва да се успокоиш и да приемеш съдба­та си. Тя ще бъде огнена - пречистващ огън. Той ще те очисти от греховете ти. Би трябвало да ми благодариш, защото ти давам възможност да се разкаеш за онова, което направи. Ще страдаш, за което съжалявам, но всичко е за твое добро.

Ужасът, увереността, че Тед казва истината, затво­риха устата ѝ.

Той отстъпи назад и се огледа.

- Като дете играех в тези тунели. - Сега гласът му беше различен, изпълнен с тъга като на човек, който трябва да извърши нещо неприятно, но нужно. - По­знавам всеки сантиметър от тези минни сгради тук горе. Познавам ги като дланта на собствената си ръка. Това тук е моето детство. Тук започна и тук ще свър­ши. Вратата, от която излезе? Беше входът за моята детска площадка.

Тонът му натежа от носталгия и за миг Кори се об­надежди. Обаче след това с ужасяваща бързина пове­дението му напълно се промени.

- А виж сега какво направиха! - изкрещя той. - Виж! Някога това беше хубаво градче. Дружелюбно. Всички бяха приятели. А сега какво - шибан туристи­чески капан за милионери... милионери с всичките им противни антуражи, подмазвачи, лакеи. Хора като теб! Теб ...! - Гласът му проехтя в сумрачното пространство, заглушавайки за малко шумовете на бурята: вятъра и стенанията на дърветата.

Кори започна да осъзнава с ужасяваща безвъзврат­ност, че каквото и да каже, няма да му въздейства.

Пристъпът свърши така бързо, както беше започ­нал. Тед млъкна изведнъж. В едното му око блесна сълза и бавно потече по бузата му. Вдигна пистолета от масата и го пъхна под колана си. Без да я поглежда, се завъртя на пета и се отдалечи, излизайки от нейното полезрение в тъмния участък зад помпата. Единстве­ното, което тя виждаше, беше горящият край па парче­то дърво, който танцуваше и се носеше в мрака, докато постепенно се стопи и изчезна.