Дъглас Престън - Белият огън

- Тед, моля те . - Кори си пое дълбоко дъх. - Не прави това!

Той започна да си подсвирква нещо немелодично.

- Ние сме приятели. Не съм те отхвърлила. - Тя из­хлипа, опитвайки се да събере всичките си умствени сили. - Просто не исках да избързвам, това е всичко...

- Добре. Това е много хубаво. Аз също не съм те отхвърлил. И също няма да прибързвам. Ще оставим на природата да си свърши работата.

Той издърпа парчето дърво от печката, сега краят му се беше разпалил ярко и хвърляше искри. Очите му, в които се отразяваха играещите пламъци, бавно се извъртяха към нея. Бяха много зачервени, а зениците необичайно свити. Кори, която местеше очи от него на горящото дърво и обратно, осъзна какво ще се случи.

- О, боже! - възкликна тя, а гласът ѝ се извиси до писък. - Моля те, недей. Тед!

Той направи крачка към нея, като размахваше плам­тящото дърво пред лицето ѝ. Още една крачка и Кори започна да усеща горещината на пламъците.

- Не - беше единственото, което успя да промълви.

В продължение на минута той просто я гледаше втренчено, а парчето дърво пламтеше и пръскаше ис­кри в ръката му. Когато заговори, гласът му беше тол­кова тих, толкова овладян, че едва не я подлуди.

- Време е да гориш - каза Тед.

1Американски поет, четирикратен носител на наградата „Пулицър“. – Б. пр.

2„Огън и лед“. Прев. Н. Тодоров. „Литературен свят“, бр. 49,2013. - Б. пр.

Пендъргаст пристигна в кабине­та си в полицейското управление и сложи папката на бюрото си. В нея бяха документите, които по-рано се бе опитал да получи от градския архив, но според архивиста бяха изчезнали тайнствено преди няколко години. Както беше очаквал, намери оригиналите или копията в кантонерките в кабинета на Монтебело, архитекта, който ги беше съставил. В папката се съдържаха всички до­кументи за развитието на „Хайтс“ - документи, които по закон би трябвало да са в градския архив: планове, проучвания, молби за разрешителни, карти на подраз­деленията и планове за управление на терените.

Пендъргаст се задълбочи в папката, извади няколко найлонови джоба и ги подреди в редица с подравнени етикети. Той знаеше много добре какво търси. Първи­те документи, които прелисти, включваха оригиналното проучване на земята, проведено в средата на 70-те години на XX век, придружено със съответните сним­ки. Включваха и подробно топографско проучване на терена заедно с купчина снимки, които бяха запечата­ли точния изглед на долината и хребетите преди нача­лото на строителството.

Те бяха твърде показателни.

Оригиналната долина беше много по-тясна и малка, почти клисура. По дължината ѝ, вкопани в склона на трийсет метра над реката, известна като Силвър Куин Крийк, се издигаха останките на голям комплекс за преработка на руда, издигнат от Сгафьрд още през 70-те години на XX век - първоизточника на голяма част от тяхното богатство. Първата сграда, която била из­дигната, подслонявала работата по пробите - проверка на процентното съдържание на метала в рудата, когато излезе от мината. След това идваше много по-голямата сграда за изработка на концентрата, в която имаше три парни чукови мелници, които разбивали рудата и уве­личавали концентрацията на скъпоценния метал де­сет пъти. Накрая идваше самата топилня. Всички тези дейности създаваха отпадъци - купчини останки или скални отломки - на снимките си виждаха истински хълмове от чакъл и баластра. Остатъците от всички операции съдържаха токсични минерали и съедине­ния, които се просмукваха в подпочвените води. Обаче истински смъртоносни бяха тези от топилнята.

Топилнята на Стафърд в Роринг Форк използвала процеса на Уашоу за амалгамация 1. В топилнята на­трошената, концентрирана руда се смилала на тесто и в процеса се добавяли различни химикали... включи­телно двайсет и седем килограма живак на всеки тон обработен концентрат. Живакът разтварял среброто - смесвал се с него - и в резултат тежката смес се спус­кала на дъното на съда, а отпадъчната кал изплувала на повърхността, готова за изхвърляне. Среброто се извличало след загряване на амалгамата в реторта и изпаряване на живака, който бил хващан отново чрез кондензация. На дъното на колбата оставало грубо сребро.

Процесът не бил ефикасен. При всяко топене губели два процента от живака. Този живак трябвало да попад­не някъде и това „някъде“ били големите купчини от­падъци, разхвърляни из долината. Пендъргаст направи една бърза сметка наум: два процента загуба отговаря на около половин килограм живак на всеки тон обрабо­тен концентрат. Топилнята е обработвала сто тона кон­центрат дневно. По дедукция това означаваше, че всеки ден в природата са били изхвърляни четиресет и седем килограма живак, и то в продължение на почти две де­сетилетия - времето, през които топилнята е работила. Живакът е особено отровно и вредно вещество, което с времето може да причини сериозни и постоянни мозъч­ни увреждания на хората, изложени на въздействието му, особено децата и още повече зародишите.