Дъглас Престън - Белият огън

- Добри плодови нотки, но няма плътност, а и вку­сът му бързо свършва. Съжалявам, но му липсва све­жест. Това ли вино се сервира на коледния обяд? Вар­вари ли сме, господин Монтебело? Филистимци?

- Лоти, звънни на деветстотин и единайсет. Съобщи за нахлуване в дома.

- А, но аз бях поканен - възрази Пендъргаст. Той се обърна към прислужницата: - Нали, скъпа?

- Аз само отворих вратата...

- И още нещо - каза Монтебело, а гласът му скър­цаше от ярост, докато останалите от семейството гле­даха в объркано мълчание, - вие сте пиян !

В този миг като по поръчка готвачката влезе от кух­нята, заобиколена от помощниците си, като носеше огромно фламбе. Пламъците се стрелкаха нагоре от сребърния поднос.

- Черешово фламбе! - изрева Пендъргаст и скочи на крака. - Великолепно! - Той се втурна напред. - Прекалено тежко е за теб, нека ти помогна. Пламъците може да са опасни, особено тук в Роринг Форк.

Разтревожена, че този пиян се хвърля към нея, гот­вачката направи крачка назад, но беше прекалено бавна. Агентът на ФБР се вкопчи в подноса, настъпи кра­тък миг на неравновесие и той се обърна. Сребърният поднос, черешите, сладоледът и горящото бренди се стовариха на масата и заляха останките от прасенцето.

- Пожар, пожар! - изпищя Пендъргаст, слисан от избухването на пламъците, а на лицето му бяха изпи­сани удивление и паника. - Това е ужасно! Бягайте, всички навън!

Около масата се чу хор от писъци и викове, докато всички бързаха да отстъпят назад, обръщайки столо­вете и разливайки виното.

- Бързо, навън! - кресна Пендъргаст. - Натиснете паникбутона! Къщата ще изгори! Ще изгорим живи като останалите!

Ужасът в гласа му се оказа заразен. На мига настъпи хаос. Алармата за дим се включи, което увеличи без­мозъчната паника на всички да излязат, да избягат на всяка цена от огъня. За секунди роднините, готвачката, келнерите и прислугата бяха изскочили от помещени­ето, едните изблъскваха другите в паниката си и затрополиха надолу по коридора и през широкото фоайе. Един по един изхвърчаха от входната врата в сумрака. Мъжът в черно остана сам в къщата.

С неочаквано спокойствие се протегна, вдигна огромната сосиера и я изля върху пламъците, които вече бяха намалели заради разтопения сладолед и соковете на свинското месо. След това лисна и малко от нека­чественото каберне и с това завърши гасенето. После с голяма увереност и бързи крачки мина от трапезарията в хола и след него през няколко официално обзаведени стаи към задната част на къщата, където беше домаш­ният архитектурен офис на Хенри Монтебело. Там Пендъргаст се насочи направо към група кантонерки. След като прегледа етикетите на всяко от чекмеджета­та, избра едно, отвори го с рязко и уверено движение, прехвърли документите, извади дебела папка, затвори чекмеджето и я понесе към предната част на къщата, а при минаването през трапезарията взе бутилката шам­панско. В преддверието намери балтона, шапката и шала, които прислужницата беше изпуснала на пода в паниката си. След като се облече, скри папката под балтона и излезе навън.

- Дами и господа - обяви той. - Огънят е угасен. Вече е безопасно да се приберете.

След това закрачи в снежния следобед към очаква­щата го кола и я подкара.

Кори почувства силните ръце на Тед да я прегръщат здраво. Това силно притискане я караше да се чувства в безопасност. Заля я вълна от облекчение. Тя се отпусна и освободи счупения си глезен от тежестта си, докато той я държеше.

- Ще се погрижа за теб - каза Тед пак, този път малко по-високо.

- Не мога да повярвам, че си тук - заплака тя отно­во. - Онзи тип в мината с пистолета... горила, наета от Кърмоуд да ме прогони от града. Той уби кучето ми, стреля по колата... а сега се опитва да ме убие.

- Кърмоуд - повтори Тед, гласът му стана по-про- низителен. - Пари. Тази кучка. За нея също ще се по­грижа. О, боже, как ще се погрижа за тази кучка.

- Добре - каза Кори. - Господи, така ми се мае гла­вата. Мисля, че трябва да полегна.

Той сякаш не я чу. Прегръдката му стана още по­стегната.

- Тед, помогни ми да седна... - Тя се размърда леко, защото я стискаше толкова силно, че започна да я боли.

- Шибана кучка! - каза той още по-високо.

- Забрави Кърмоуд... Тед, моля, причиняваш ми болка.

- Не говоря за Кърмоуд - обясни той, - а за теб.

Кори беше сигурна, че не е чула добре. Толкова беше замаяна. Прегръдката му се стегна до такава сте­пен, че не можеше да диша.

- Тед... боли. Моля!

- Това ли само ще кажеш за себе си, кучко?