Дъглас Престън - Белият огън

Отгоре проблесна светлина и металът на оръжие­то. Кори стисна краищата на стълбата с ръцете си в ръкавици, изнесе краката си от стъпалото и ги прити­сна отстрани. Пусна се и полетя надолу все по-бързо и по-бързо, в облак от ръжда. Стовари се тежко на пода, претърколи се, а изстреляните куршуми пробиха дуп­ки в камъка, където беше преди част от секундата.

Мамка му, нещо стана с глезена ѝ.

Дали онзи ще събере смелост да слезе по опасната стълба? В основата ѝ лежаха гниещи платнище и дъс­ки. Куцайки, Кори издърпа платнището и струпа дъс­ките под стълбата. Материалите бяха сухи и прашни и се разпадаха в ръцете ѝ. Сега стълбата започна да се тресе и скърца - преследвачът ѝ се спускаше.

Което означаваше, че няма да може да стреля.

Кори избута довлечените материали под стълбата, извади запалката и запали импровизираната клада. Тя беше толкова суха, че пламна като бомба.

- Пукни! - изпищя Кори, докато поемаше надолу по тунела, опитвайки се да не обръща внимание на болката в глезена. Божичко, болеше я така, сякаш е счупен. С куцане, защото болката беше мъчителна, тя продължи по друг тунел, след това по друг, завивайки съвсем напосоки, вече напълно изгубила ориентация. Обаче беше съвсем очевидно, че е напуснала мината „Кристмъс“ и е навлязла дълбоко в лабиринтите на „Сали Гудуин“ или някой от другите, по-ниско разпо­ложени рудници, които пронизваха планината. Чуваше шум зад гърба си, което означаваше, че нейният пре­следвач някак си беше успял да мине край огъня. А може би просто беше изчакал да догори.

Челникът ѝ разкри напред срутване, купчина ръ­бести скални блокове, разхвърляни по пода на тунела. Върху тях лежаха няколко строшени подпори. Обаче се видя и тясна пътека, която заобикаляше отломките. Отгоре влизаше студен въздух. Кори се изкатери мъ­чително по скалите и подпорите и вдигна глава. Една пукнатина разкриваше парче тъмносиво небе и това беше всичко. Нямаше начин да излезе, защото не мо­жеше да стигне до отвора.

Тя продължи, избирайки внимателно пътя си сред отломките, докато не се спусна най-накрая на плоския под от другата страна. Внезапно чу някакво бръм­чене. Закова се на място, светна напред и извика от уплаха, като същевременно отскочи назад. Сред пад­налите скали лежаха, подобни на въжета, много гър­мящи змии, потънали в зимен сън. Бяха полузаспали в студения въздух, но преплетените им тела мърдаха с ужасяващи забавени движения, пулсираха и се въртя­ха почти като едно-единствено същество. Някои бяха достатъчно будни, за да издават предупредителното си тракане.

Тя светна наоколо и видя други змии, навити в различни малки пространства между скалите. Бяха навсякъде - стотици. Дори, осъзна тя с отвращение - зад нея.

Внезапно изтрещя изстрел и Кори почувства как едната ѝ ръка подскочи в отговор на попадението. Инстинктивно прескочи струпаните змии, залитна между скалите, а болката в глезена сега беше дори по-мъчи­телна. Наоколо имаше камъни - възможност, която не можеше да пропусне. Тя вдигна един тежък камък в дясната си ръка - нещо не беше наред с лявата, но щеше да се тревожи за това по-късно, скочи на голя­мата скала и го запрати с все сила да се стовари върху гъмжилото от тела.

Скалата падна върху влечугите и реакцията им беше мигновена и плашеща - чу се мощно тракане, което сякаш изпълни тунела с бръмченето на хиляди пчели. Мързеливата купчина змии внезапно се беше превърнала във вихрушка, плъзгаха се на всички стра­ни, някои се носеха право към Кори.

Тя залитна назад. Изтрещя друг изстрел, куршумът рикошира в камъните, а Кори падна между две скали. Бръмченето изпълваше пещерата като някакво голямо бучащо динамо. Тя се изправи и побягна, влачейки на­ранения си глезен. Половин дузина змии се хвърлиха срещу нея и тя отскочи. Две се закачиха с дългите си зъби за дебелата материя на зимните ѝ панталони. С писък ги перна с ръка да паднат, докато подскачаше между атакуващите я животни, а през това време още два изстрела изпищяха сред скалите. Няколко мига по- късно се отърва от масата яростни змии, отдалечавай­ки се с куцане, докато най-накрая повече не можеше да издържа и рухна в болки. Лежеше там задъхана, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Глезенът ѝ със сигур­ност беше счупен. Освен това имаше проблем с ръка­та. Дори в тъмното можеше да види, че ръкавицата ѝ е просмукана с тъмна течност. Тя внимателно я свали, светна челника и се удиви на гледката, която се откри пред очите ѝ: розовият ѝ пръст висеше на парче кожа, а от раната бликаше кръв.