Дъглас Престън - Белият огън

Мъжът отваряше вратата. Различи рамо, жестоко на вид лице и ръка с пистолет.

Побягна, когато мъжът стреля.

Куршумите с писък профучаваха край нея, вдигайки искри по ка­менния под или в тунела по-нататък, отскачащите парченца бръмчаха като оси. Кори бягаше ужасена, прескачаше старите релси, очаквай­ки всеки момент да почувства как в гърба й се забива олово и я поваля на земята. Тунелът свърши в друг на­пречен тунел и каменна стена. Чуха се нови изстрели, които забоботиха в шахтата, а куршумите се забиваха в дървените трупи отгоре, къртеха тресчици и вдигаха прах, а когато се удряха в каменната стена пред нея, пускаха искри.

Тя зави зад ъгъла и продължи да тича. Трескаво се опитваше да си спомни разположението на тунелите, които беше видяла на картата, но от паника мозъкът ѝ беше престанал да работи. Когато зави зад ъгъла, из­стрелите временно спряха и Кори видя един много по тесен тунел да завива надясно и да се спуска стръмно с поредица груби стъпала. Тя се спусна по тях, взи­майки по две наведнъж, и се озова в по-ниска шахта, по чийто под течеше малко вода. Тук беше по-топло, може би дори над нулата, и Кори се потеше в дебелото си зимно облекло.

- Не можеш да избягаш! - чу се вик зад нея. - Пъл­но е със слепи тунели.

Глупости, каза си тя смело, макар да не се чувства­ше така. Аз имам карта.

Чуха се още няколко изстрела, но те попаднаха в задната част на тунела и я посипаха с парченца скала.

Кори се огледа. Друга шахта се отклоняваше наляво и също се спускаше надолу дори още по-стръмно. Стъ­палата бяха мокри, а гниещо въже беше опънато като един вид парапет.

Тя пое надолу с безразсъдна бързина. Почти на дъ­ното се подхлъзна и трескаво се опита да се хване за въжето, но то се разпадна на прах в дланта ѝ. Политна напред, падна на рамо и се дотъркаля до дъното, къде­то се просна на земята. Дебелите зимни дрехи донякъ­де бяха омекотили удара, но не много.

Залитна, като се изправи, всичко я болеше, а на челото я пареше срез. Намираше се в широка, ниска шахта, таванът ѝ се крепеше на скални колони. Шах­тата се простираше в две посоки, доколкото светлина­та от челника ѝ разкри. Хукна в зигзаг, заобикаляйки колоните, за кратко светваше напред, за да види къде отива, след това изключваше челника и продължаваше напред в мрака. Направи го още два пъти и след третия зави рязко надясно, намали и започна да стъпва колко­то може по-тихо.

Фенерчето на преследвача ѝ пронизваше мрака зад нея, потрепваше от неговия бяг и се стрелкаше напо­соки за проверка. Кори застана зад една колона, при­тисна се в нея и зачака. Той изгуби дирята и мина край нея. Видя го след малко как забавя бяг, стиснал писто­лет в дясната си ръка. Очевидно беше осъзнал, че я е изпуснал.

Тя се измъкна иззад колоната и тръгна обратно натам, откъдето бяха дошли, след това свърна в нова шахта и се запромъква напред в тъмното. Не смееше да запали челника и проверяваше пътя напред с ръце. Примигна, избърса очите си от кръвта, която се сти­чаше от раната на челото ѝ. След известно време видя светлинка да трепка зад нея и разбра, че той също се връща обратно. Тя хукна още по-бързо, свали челни­ка от главата си и го държеше в ръка, светвайки го за секунда, за да види какво има пред нея и да се движи по-бързо.

Лошо решение: чу няколко изстрела и че той пак тича. Лъчът на фенерчето му се стрелкаше насам-натам и накрая я улови. Нов изстрел. Обаче идиотът стреляше, докато тича, което се получава само на кино. Кори се възползва от възможността и спринтира като луда.

За малко да не я види навреме - вертикална шахта зейна пред нея. Кори спря на място, но от инерцията се плъзна. Единият ѝ крак изгуби опора, но тя размаха ръце и успя да се отдръпне от зейналата бездна, на­давайки неволен вик от страх. Желязна пътека преси­чаше пропастта, но изглеждаше ужасно корозирала. Стълба от същия материал се спускаше в мрака, но и тя беше разядена ог ръждата.

Трябваше да избере или едното, или другото.

Кори избра стълбата, хвана се за стъпалото, прех­върли тежестта си и кракът ѝ напипа другото стъпало, после още едно. Стълбата скърцаше и се тресеше под тежестта ѝ. От долу лъхаше на застоял и още по-топъл въздух. Нямаше връщане: започна да се спуска колкото може по-бързо, цялата стълба се затресе и заклати. Чу се силен пукот и болтовете, които държаха стълбата за стената, се скъсаха и тя полетя надолу. Държеше се на живот и смърт и се готвеше за фаталния удар, но с ужас­но метално скърцане стълбата изведнъж спря на място.