Дъглас Престън - Белият огън

Кори чакаше. Цареше тишина. Тръгнал ли си е? Струваше ѝ се невероятно. Отново изпита надежда. Къде беше изчезнал? Тя се огледа, напрягайки се да види нещо в мрака. Нищо.

Не, беше твърде хубаво, за да е вярно. Не си е тръг­нал. Беше някъде тук.

Тогава подуши първия лъх на дим. Може би от печ­ката? Не. Кори се напрегна, гледайки във всички посо­ки, опитваше се да прониже мрака. Изведнъж болката в ръката, ребрата и глезена беше забравена. Отново миризма на пушек. След това пушекът изведнъж стана много повече. Сега вече можа да види слаби червени отблясъци откъм далечния край на помпата.

- Тееед!

Изведнъж от мрака изскочи малък пламък, после още един и дружно започнаха да пълзят нагоре по да­лечната стена, разпростирайки се бясно.

Тед беше запалил старата сграда.

Кори изпищя и отново започна да се бори с белез­ниците. Пламъците се катереха нагоре с ужасяваща скорост. Появиха се големи облаци задушлив дим и започнаха да се кълбят нагоре. Ревът на пламъците се засили, докато не стана толкова яростен, че сами­ят въздух започна да трепти. Почувства горещината с лицето си.

- Не! Неее! - изрева тя. И тогава сред дивите си ви­кове видя високата фигура на Тед да се очертава на вра­тата към опушеното помещение, където беше излязла от тръбата. Видя и отворената врата към мината „Сали Гудуин“, отводнителния тунел, който изчезваше в мра­ка. Тед стоеше напълно неподвижен, чакаше вторачен в огъня. И когато той стана по-ярък и силен, Кори видя изражението на лицето му - недвусмислена възбуда.

Тя стисна очи за миг и започна да се моли - за пър­ви път в живота си - за бърза и безболезнена смърт.

В момента, в който пламъците започнаха да изриг­ват отвсякъде, поглъщайки дървената сграда от всички страни, а горещината стана нетърпима, Тед се обърна и изчезна в планината.

Пламъците ревяха навсякъде около Кори. Бяха тол­кова шумни, че не можеше да чуе дори собствените си писъци.

В три следобед Майк Клостър беше изкарал машината за обработка на писти от хангара за обо­рудването, за да я подготви за работата, която го ча­каше вечерта. През последните четиресет и осем часа бяха паднали повече от шейсет сантиметра сняг и най-малко още шестнайсет бяха на път. Нощта щеше да е дълга, а беше Бъдни вечер.

Пусна парното в кабината, за да се стопли, закачи хидравличното гребло отпред и фрезата отзад. Когато се наведе над теглича, усети някакво присъствие зад гърба си. Изправи се и видя към него да се приближа­ва странна птица, увита в черно палто, с тежки боту­ши на краката и мека шапка на главата. Човекът доста приличаше на палячо.

Точно се готвеше да поостроумничи, когато погле­дът му падна върху лицето на мъжа. Беше студено и бяло като околния пейзаж, с очи като парчета лед, и думите заседнаха в гърлото на Клостър.

- Районът е служебен и външни лица... - започна той, но мъжът започна да вади нещо от палтото си - износен портфейл от крокодилска кожа, отвори го и се видя значка.

- Агент Пендъргаст, ФБР.

Клостър се вторачи в значката. ФБР? Наистина ли? Преди да успее да каже нещо, мъжът продължи:

- Как се казваш?

- Клостър. Майк Клостър.

- Господин Клостър, откачи веднага тези приспо­собления, моля, и скачай в кабината. Трябва да ме ка­чиш в планината.

- Ами... трябва да получа разрешение за това...

- Ще правиш каквото ти казвам, иначе ще бъдеш обвинен във възпрепятстване работата на федерален агент.

Тонът му беше толкова решителен и убедителен, че Майк Клостър реши да направи точно това, което му бе наредено.

- Да, сър. - Той откачи греблото и фрезата, после се качи в машината и седна зад волана. Агентът се наста­ни на седалката за пътника. Движенията му бяха твър­де леки въпреки многото дрехи на него.

- Къде отиваме?

- Мината „Кристмъс“.

- Къде е това?

- Намира се над стария минен комплекс в Смъглърс Сърк, където е сградата на ирландската помпа.

- А, да. Знам къде е.

- Тогава да тръгваме. Моля, побързай.

Клостър включи на скорост и пое нагоре по хълмо­вете. Помисли си дали да не се свърже по радиото със своя началник и да му каже какво става, но реши да не го прави. Този тип беше досадник и кой знае - можеше да се разсмърди, ако му се обади. По-добре да му каже, след като всичко свърши. В края на краищата, пътникът му беше от ФБР - какво по-добро извинение от това.

Докато се изкачваха, любопитството започна да гризе Клостър.

- За какво е всичко това? - попита той с приятел­ски тон.

Мъжът с бледото лице не отговори. Изглежда не го беше чул. Машината имаше отлична аудиосистема, а Клостър беше заредил айпода си с музика и беше го­тов да послуша. Протегна ръка, за да го включи.