Дъглас Престън - Белият огън

Катастрофа. Кори си пое дълбоко дъх.

- Мога ли да бъда напълно откровена?

- Да, защо?

- Отне ми цяла вечност да събера парите за този проект. Освен следването трябваше да работя на две места. Роринг Форк е един от най-скъпите градове в страната и пребиваването ми тук струва цяло състоя­ние. Ще фалирам, докато чакам разрешение.

Тя направи пауза, за да си поеме дъх.

- Честно казано, началник Морис, ако се съветвате с всички тези хора, това ще отнеме много време. Най-малко седмици. Всеки ще има различно мнение. И на­края каквото и решение да вземете, все някой ще се почувства пренебрегнат. Така проектът може да стане спорен.

- Спорен - повтори началникът с нотки на тревога и отвращение в гласа.

- Мога ли да направя алтернативно предложение?

Началникът изглеждаше леко изненадан, но не и раздразнен от това.

- Разбира се.

- Както предполагам, вие разполагате с нужната власт да ми дадете разрешение. Така че... - Тя направи пауза, после реши да го изложи напълно откровено. - Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми разрешите още сега, за да мога да почна колкото може по-скоро проучването си. Нужни са ми само няколко дни с останките, както и възможността да взема с мен няколко кости за по-нататъ­шен анализ. Това е всичко. Колкото по-бързо стане, тол­кова по-добре за всички. Костите си лежат там. Мога да си свърша работата, без някой да забележи каквото и да било. Не давайте време на хората да повдигнат възраже­ния. Моля, началник Морис, толкова е важно за мен!

Този апел прозвуча по-отчаяно, отколкото възнаме­ряваше, въпреки това видя, че отново му беше напра­вила впечатление.

- Така - започна началникът след още прочиства­ния на гърлото, хъмкания и паузи. - Разбирам. Хм. Не искаме разправии.

Той се наклони встрани над стола и се провикна към вратата:

- Шърли? Моля, още кафе!

Секретарката се върна с още две картонени чаши. Началникът отново изсипа удивително количество за­хар в чашата си, заигра се с лъжицата, сметаната и на­края започна безкрайно да я разбърква, докато челото му си оставаше смръщено. Най-накрая остави пласт­масовата лъжичка и отпи голяма глътка.

- Клоня към вашето предложение - обяви той. - Много. Ето какво. Още е сутрин. Сега ще ви заве­да там, ще ви покажа ковчезите. Разбира се, няма да можете да боравите с останките сега, но ще добиете представа за какво става дума. И ще ви дам отговор утре сутринта. Това устройва ли ви?

- Напълно. Благодаря!

Началник Морис засия.

- Да си остане между нас, но можете да разчитате на положителния ми отговор.

Когато станаха, Кори трябваше да положи усилия да не се хвърли на врата на полицая.

1Известен американски журналист, създател на течението „гонзо журналистика“. - Б. пр.

Кори се настани на пътническата се­далка в патрулката до началника, който очевидно нямаше шофьор, затова подкара сам. Вместо обичайния „Форд Краун“ колата беше „Джип Чероки“, боядисана в обичайните за по­лицейска патрулка два цвята. На вратите се виждаше градският символ на Роринг Форк - листо от трепетли­ка - а около нея шестовърхата шерифска значка.

Кори осъзна, че е извадила голям късмет. Начални­кът изглеждаше свестен, добронамерен човек и макар да излезе донякъде безгръбначен, беше разумен и ин­телигентен.

- Идвали ли сте и преди в Роринг Форк? - попита Мо­рис, когато завъртя ключа и двигателят се събуди с рев.

- Никога. Дори не карам ски.

- Боже милостиви. Трябва да се научите. Сега се­зонът е в своя пик - идва Коледа и така нататък - ще видите всичко най-хубаво.

Колата пое по Ийст Мейн Стрийт и началникът започна да ѝ показва някои от историческите сгради - общината, историческия хотел „Себастиан“, различ­ни известни викториански господарски къщи. Всички сгради бяха окичени с празнични лампички и елхови гирлянди, покривите им бяха заснежени, прозорците заскрежени, а дебелите клони на дърветата - покрити със сняг. Пейзажът беше като от гравюра на „Къриър и Айвс“. Минаха през търговския район, където улиците бяха по-пълни със скъпи бутици от златната миля на Пето авеню. Беше наистина удивително: тротоарите гъмжаха от купувачи, изтупани с кожи и диаманти или прилепнали скиорски екипи, и всички влачеха пазар­ски чанти. Редиците коли се движеха със скоростта на глетчер и те пълзяха надолу по улицата, притиснати като в сандвич между удължени хъмъри, всъдеходи „Мерцедес“, „Рейндж Роувър“ и „Порше Кайен“. Раз­бира се, и моторни шейни.