Дъглас Престън - Белият огън

С една дума, нямаше никакво време за губене.

Проблемът беше, че в нетърпението си тезата ѝ да получи одобрение, използва една малка лъжа. А може би не беше толкова малка? Каза на Карбоне и факул­тетския съвет, че е получила разрешение да изследва останките - един вид картбланш. Истината обаче беше, че няколкото ѝ имейла до началника на полицията в Ро­ринг Форк, който според нея имаше властта да разре­ши подобен достъп, останаха без отговор, а никой не ѝ върна телефонните обаждания. Не че някой се беше държал грубо с нея - просто я бяха пренебрегнали.

Предния ден отиде лично в полицията и си уреди среща с началник Стенли Морис. Сега влезе в сграда­та и се упъти към рецепцията. За нейна изненада там не седеше някое плещесто ченге, а момиче, което ѝ се стори по-младо и от нея. Беше доста хубаво, с кремав тен, черни очи и руса коса до раменете.

Кори тръгна към него и момичето се усмихна.

- Полицай ли си?

Момичето се засмя.

- Още не.

- Тогава си рецепционистка?

Момичето отново поклати глава.

- Карам си стажа в управлението през зимната ва­канция. Днес по случайност съм на рецепцията. - Тя замълча. - Някой ден се надявам да работя в полицията.

- Аз също. Следвам в „Джон Джей“.

Момичето се усмихна.

- Наистина ли?

Кори протегна ръка:

- Казвам се Кори Суонсън.

Момичето я пое.

- Джени Бейкър.

- Имам среща с началник Морис.

- О, да. - Джени погледна в тетрадката за срещи. - Очаква те. Направо влез.

- Благодаря. - Началото беше добро. Кори се опита да преодолее своята нервност и да не мисли какво би се случило, ако началникът ѝ откаже достъп до остан­ките. Най-малкото тезата ѝ зависеше от това. Освен това вече беше похарчила цяло състояние, докато дой­де тук. Самолетни билети, които никой нямаше да ѝ възстанови, и всичко останало.

Вратата на началническия кабинет беше отворена и щом влезе, мъжът се изправи зад бюрото си, заобико­ли го и я посрещна с протегната ръка. Тя беше смаяна от външния му вид: нисък, закръглен и весел наглед човек със сияещо лице, плешиво теме и смачкана уни­форма. Кабинетът му отразяваше това впечатление за липса на официалност със старите си удобни кожени мебели и писалище, върху което в красив хаос бяха на­трупани документи, книги и семейни снимки.

Началникът я поведе към единия ъгъл, където бяха подредени столове за гости и масичка. Възрастна се­кретарка внесе поднос с кафе в картонени чашки, за­хар и сметана. Кори, която още страдаше от часовата разлика, си взе кафе, но пропусна обичайните четири лъжички захар. Видя обаче, че началникът Морис май си сложи не по-малко от пет.

- Е - започна Морис, облягайки се удобно, - из­глежда имате много интересен проект, свързан с това място.

- Благодаря - отговори Кори. - Благодаря, че ме приехте веднага.

- Винаги съм се интересувал от миналото на Роринг Форк. Изядените от мечката неизменно са били част от местните знания или поне за онези, които познават историята. Днес, за съжаление, те са малцинство.

- Изследователският проект представлява страхотна възможност - започна Кори да излага грижливо за­помнените си опорни точки. - Истинска възможност да се постигне напредък в съдебните експертизи. - По­чувства, че ѝ израстват криле, защото началник Морис слушаше внимателно, отпуснал замислено брадичка върху меката си ръка. Кори спомена всички по-важни точки: как нейният проект със сигурност ше привлече вниманието на пресата в страната и това ще рефлекти­ра върху полицейското управление в Роринг Форк; кол­ко високо ще оцени „Джон Джей“ - водещият правоохранителен колеж в страната - неговото съдействие; как тя, естествено, ще работи в близко сътрудничество с него и ще спазва напълно установения ред. След това се впусна да излага преработена разновидност на своя живот: как цял живот е искала да стане полицай; как спечелила стипендия в „Джон Джей“; колко здраво е работила. И завърши ентусиазирано колко много се възхищава от неговото положение, колко хубаво е да имаш възможността да работиш в толкова интересна и красива община. Тя разду здраво нещата и със задо­волство виждаше, че той реагира с кимания, усмивки и различни шумове, изразяващи одобрение.

Когато свърши, се изсмя колкото беше възможно по-естествено, после обяви, че се е разприказвала дос­та и сега би желала да чуе какво мисли той.

Щом чу това, началник Морис отпи глътка кафе, прочисти гърлото си, похвали я за упоритата ѝ работа и предприемчивост, каза колко високо цени посещени­ето ѝ и отново колко интересен му се струва нейният проект. Наистина. Разбира се, ще трябва да го обмисли и да се посъветва с местната служба по съдебна меди­цина, с историческото дружество и неколцина други, за да ги попита за тяхното мнение. Сигурно трябва да включи и градския прокурор... Той допи кафето си и положи ръце на подлакътниците на стола, все едно се готви да стане и да сложи край на срещата.