Дъглас Престън - Белият огън

- Съжалявам за това задръстване - извини се на­чалникът.

- Няма за какво. Направо е смайващо - отговори Кори, едва ли не надвесена от прозореца, докато гледа­ше парада на магазините, край които минаваха: „Ралф Лорън“, „Тифани“, „Диор“, „Луи Вюитон“, „Прада“, „Гучи“, „Ролекс“, „Фенди“, „Булгари“, „Бърбери“, „Бриони“, чиито витрини бяха претъпкани със скъпи вещи. Сякаш нямаха край.

- Количествата пари в този град са невероятни - обясни началникът. - Честно казано, от гледна точка на полицейската работа това може да е проблем. Мно­го от тези хора си мислят, че за тях правилата не важат. Обаче в полицията на Роринг Форк ние се отнасяме към всички еднакво. Подчертавам - към всички .

- Добра политика.

- Това е единствената възможна политика в град като този - обясни той не без доза помпозност, - къ­дето почти всеки е някаква звезда, милиардер или и двете заедно.

- Сигурно е магнит за крадците - отбеляза Кори, все още вторачена в скъпите магазини.

- О, не. Престъпността тук е почти нулева. Както ви­дяхте, доста сме откъснати. Има само един път - шосе 82, което през зимата може да стане път с препятствия и често е затворено заради снега. А летището ни се използва само от частни самолети. Към това трябва да се добавят и разходите, за да отседнеш тук - доста над възможностите на някой дребен крадец. Тук е прекале­но скъпо за крадците! - Той се засмя сърдечно.

Не само за тях, помисли си Кори.

Сега минаваха край няколко сгради, които прилича­ха на възстановка от времето на сребърната треска: ба­рове с летящи врати, кантори за определяне на метал­ната проба, смесени магазини, включително няколко бардака с весело изрисувани прозорци. Всичко беше безукорно спретнато и чисто - от лъснатите плювал­ници по издигнатите над земята дървени тротоари до високите фалшиви фасади на сградите.

- Какво е това? - попита Кори, докато сочеше се­мейство, което се снимаше пред фасадата на „Идеал­ната кръчма“.

- Това е старият град - обясни началникът. - Онова, което е останало от най-ранната част на Роринг Форк. През годините тези сгради просто си стърчаха и се раз­падаха. Когато туризмът започна да се разраства, се чуха гласове да бъдат съборени. Обаче на някого му хрумна идеята да реставрира стария призрачен град, да го пре­върне в нещо като музей на миналото в Роринг Форк.

Дисниленд и ски курорт, помисли си Кори, докато се възхищаваше на анахронизма да разхвърляш подоб­ни древни останки сред този разсадник на натрапчиво потребление.

Докато разглеждаше добре поддържаните построй­ки, профучаха две моторни шейни, вдигайки облаци бяла пудра.

- Защо толкова много моторни шейни? - полюбопитства Кори.

- В Роринг Форк има култура на ненаситна жажда за снегомобили - каза ѝ началникът. - Градът е извес­тен не само със ски състезанията, но и с многото чер­ни пътища за моторни шейни. Има десетки километри - цял лабиринт от старите миньорски пътища, които още съществуват в планините над града.

Най-накрая излязоха от търговската част и след ня­колко завоя минаха покрай малък парк, пълен със зас­нежени каменни блокове.

- Щатският парк на столетието - обясни полицаят. - Тези скали са част от светилището на Джон Денвър.

- Джон Денвър? - Кори потрепери.

- Всяка година неговите фенове се събират тук на годишнината от смъртта му. Наистина трогателно пре­живяване. Какъв гений беше той и каква загуба е не­говата смърт.

- Точно така - побърза да потвърди Кори. - Обичам песните му. „Селски пътища, заведете ме у дома...“ - това е любимата ми песен.

- Още ме кара да се просълзявам.

- Да, и мен.

Излязоха из стегнатата мрежа от улици в градския център и продължиха нагоре между застаналите мирно красиви огромни ели с клони целите в сняг.

- Защо изкопаха гробището? - попита Кори. Естес­твено, знаеше отговора, но реши да провери дали на­чалникът има да добави нещо ново.

- Готви се много луксозен строителен проект, на­речен „Хайтс“. Жилища за по десет милиона долара, големи зелени площи, частен достъп до планината, затворен клуб. Това е най-луксозното строителство в града и носи със себе си много престиж. Стара ари­стокрация и така нататък. В края на 70-те години на миналия век, когато започва строителството, „Хайтс“ купуват Ботушения хълм - хълма, на който е първото градско гробище - и получават съгласие да го премес­тят. Било по времето, когато още е можело да се правят такива неща. Както и да е, преди няколко години се възползваха от това право, за да построят СПА и клуб на хълма. Разбира се, това предизвика шумотевица и градът заведе дело. Но те бяха наели неколцина много хлъзгави адвокати, а и договорът от 1978-а бе подпи­сан и подпечатан, с желязно обезпечаване на вечното ползване. Затова спечелиха, гробището накрая беше изкопано и толкоз. Засега останките са подслонени в склад горе в планината. Нищо не е останало освен копчета, ботуши и кости.