Дъглас Престън - Белият огън

- Имаме около сто и трийсет тела - продължи на­чалникът. - И близо сто надгробни паметници. Оста­налите - не знаем кои са тези хора. Може да са имали дървени кръстове, а може някои надгробни паметници да са се загубили или да са били откраднати.

- Посочва ли някой от тях жертвите на мечката?

- Не. Те са традиционни: имена, дати, понякога някоя мисъл от Библията или обикновена религиоз­на епитафия. Обикновено причината за смъртта не се слага на надгробния камък. А да те изяде мечка не е нещо, с което би искал да те запомнят.

Кори кимна. Всъщност това нямаше значение, за­щото докато четеше местните вестници, вече беше съставила списък с жертвите.

- Може ли да отворим една от кутиите? - попита тя.

- Не виждам защо не. - Морис сграбчи дръжката на най-близката.

- Чакайте, имам списък. - Кори зарови из чантата и извади папката. - Хайде да потърсим някоя от жертвите.

- Добре.

Прекараха пет минути в обикаляне между ковчези­те, докато Кори не откри един, който отговаряше на име в списъка. Емет Баудри.

- Ето този, моля - каза тя.

Морис хвана дръжката и вдигна капака.

Вътре лежаха останките от чамов ковчег, в който лежеше скелет. Капакът се беше разпаднал на парче­та върху скелета и около него. Кори нетърпеливо се втренчи в него. Костите от двете ръце и единият крак лежаха от едната страна, черепът беше смазан, гръд­ният кош - разкъсан, а двете бедрени кости бяха на­трошени на парчета, схрускани от мощни челюсти, без съмнение, за да стигнат до костния мозък. По време на следването си в „Джон Джей“ Кори беше проучила множество скелети, разкриващи предсмъртно наси­лие, но нямаше нищо подобно. Нищо .

- Боже, тази мечка не се е шегувала.

- Прав сте.

Докато оглеждаше костите, Кори забеляза нещо - бледи следи по гръдния кош. Тя коленичи, за да ги види отблизо, опитвайки се да ги различи. Сега имаше нужда от лупа. Очите ѝ се плъзнаха настрани и върху бедрената кост забеляза същите следи. Протегна се да вземе костта.

- Ало, без пипане!

- Само да я погледна отблизо.

- Не - забрани началникът. - Хайде, стига толкова.

- Само минутка - помоли се Кори.

- Съжалявам. - Той сложи капака на кутията на мястото му. - По-късно ще имате достатъчно време.

Кори се изправи. Беше объркана, несигурна какво е видяла. Може би бе плод на въображението ѝ. Както и да е, белезите със сигурност трябваше да са отпре­ди смъртта. В това нямаше нищо тайнствено. По онова време Роринг Форк е бил брутално място. Може би мъ­жът беше оживял след бой с ножове. Тя поклати глава.

- Трябва да тръгваме - каза началникът.

Излязоха в ярката светлина, блясъкът на снежната покривка беше направо ослепяващ. Обаче колкото и да се опитваше, Кори не можа да се отърве от известно чувство на безпокойство.

На следващата сутрин я потърсиха по телефона. Кори седеше в библиотеката на Роринг Форк и свършваше с прочи­та на градската история. Библиотеката беше отлична - настанена в модерна сграда, издигната в модерни­зиран викториански стил. Вътрешността беше краси­ва - декари полиран дъб, сводести прозорци, дебели мокети и непряко осветление, което заливаше всичко с топъл блясък.

Историческият отдел на библиотеката беше произве­дение на изкуството. Завеждащият отдела, Тед Роман, излезе много любезен. Оказа се сладко момче на двай­сетина и нещо години, жилаво и в добра форма, наскоро завършило Университета на Юта, след което бе взело няколко години почивка, за да поработи тук в замяна на евтини ски карти. Тя му разказа за изследователския си проект и за срещата си с началник Морис. Тед слуша­ше внимателно, задаваше умни въпроси и ѝ показа как да използва историческите архиви. И като капак я беше поканил на бира вдругиден вечерта и тя беше приела!

Библиотечните албуми със стари вестници, плакати и публични известия от времето на сребърната трес­ка бяха добре дигитализирани под формата на пидиефи, в които можеше да се търси. За няколко часа Кори успя да намери десетки статии за историята на Роринг Форк и убийствата на мечката, некролози и всякаква друга съпътстваща информация. Много повече, откол­кото беше открила в Ню Йорк.

Историята на града беше обаятелна. През лятото на 1873 година група юначни сребротърсачи от Лийдвил се изправили срещу опасността да бъдат нападнати от племето юта, пресекли Континенталния вододел и проникнали в неизследваната територия в западна по­сока. Там те и другите, които ги последвали, открили едно от най-големите находища на сребро в истори­ята на Щатите. Последвала сребърната треска, тълпи сребротърсачи си запазили участъци из планините, издигащи се по протежението на река Роринг Форк. Възникнал град с чукови мелници за нагрошаване на рудата и набързо построена топилна пещ за извличане на среброто и златото от рудата. Скоро хълмовете гъм­жали от сребротърсачи, от мини и далечни миньорски лагери, а градът се изпълнил с минни инженери, зла­тари, въглищари, дърводелци, ковачи, кръчмари, тър­говци, каруцари, курви, работници, пианисти, картоиграчи, мошеници и крадци.