Дъглас Престън: Белият огън

Тя последва архиваря, докато той крачеше надолу по дългите пътеки между прашните лавици и дърве­ните шкафове с пожълтели изписани на ръка етикети. Най-накрая стигнаха в задната часг, където читател­ските маси бяха отрупани с картонени кутии. Три по-големи стояха една до друга. На тях имаше етикети ДБС. Блум отиде до една от кутиите, зарови вътре, из­вади картонена папка с връзки, издуха прахта и зарови из документите.

- Ето - вдигна той едно старо фотокопие. - Днев­никът на Дойл. Разбира се, правилно би било да го наричаме Конан Дойл, но е име, с което ще си изкъл­чиш езика, нали? - На мъждивата светлина той запрелиства страниците и след миг започна да чете: - „Бях в Лондон по литературни въпроси. Онзи американец Стодарт се оказа отличен човек и беше поканил още двама души на вечеря: Гил, много забавен ирландски депутат, и Оскар Уайлд...“.

Направи пауза, гласът му заглъхна за минута, дока­то прескачаше разни пасажи, след това отново зазвуча, когато Блум намери частта, която смяташе за важна:

- „... Кулминацията на вечерта, ако мога да я на­река така, беше разказът на Уайлд за лекционната му обиколка из Америка. Макар да е трудно за вярване, прочутият защитник на естетизма е събудил голям ин­терес там, особено на Запад, където група недодялани миньори му устроили овация...“

Кори започна да се върти на стола. Разполагаше с твърде малко време, за да го пилее.

- Не съм сигурна, че Оскар Уайлд и Шерлок Холмс са онова, което търся - обясни учтиво тя. Обаче Блум продължи да чете, вдигнал пръст, за да привлече внима­нието ѝ, а пискливият му глас заглуши възраженията ѝ.

- Към края на вечерта Уайлд, който беше погъл­нал голямо количество от чудесния кларет на Стодарт, ми разказа шепнешком една толкова неповторима по своя ужас и отвратителна уродливост история, че се наложи да стана от масата. В историята става дума за убийството и изяждането на единайсет миньори пре­ди няколко години в миньорски лагер на име Роринг Форк. Както се предполага, от мечка стръвница. Под­робностите са толкова гнусни, че не мога да се насиля да ги изложа на хартия по това време, но впечатлени­ето, което разказът остави в съзнанието ми, е неизгладимо и за съжаление ще го влача до гроба.“

Той спря, за да си поеме дъх.

- Ето ти историята. Единайсет трупа на изядени от гризли. И не другаде, а в Роринг Форк.

- Роринг Форк? Имаш предвид лъскавия ски курорт в Колорадо?

- Точно него. Възниква като град на сребърната треска.

- Кога е станало?

- Уайлд е бил там през 1881 г. Значи тази история с изядените хора се е случила някъде през 70-те години на XIX век.

Момичето поклати глава.

- Как мога да превърна това в теза?

- Почти дузина скелети на изядени от мечка? Със сигурност по тях ще има отлични предсмъртни увреж­дания: следи от нокти и зъби, глозгане, хрускане, хапа­не, остъргване, разкъсване.

- Аз следвам съдебни експертизи, а не съдебна мечкология!

- Тогава трябва да знаеш от наученото, че много, ако не и всички скелетни останки от жертви на убий­ство показват увреждания от животни. Прегледай до­сиетата по този въпрос, с които разполагаме. Много е трудно да се различат оставените от животни следи от тези на убиеца. Доколкото си спомням, никой не е пра­вил изследване на подобни предсмъртни увреждания на костите. Това би било най-оригиналният принос към науката за съдебната експертиза.

Наистина - помисли си Кори, смаяна от проница­телността на Блум . - А и като си помислиш - каква оригинална тема за теза.

Блум заговори отново:

- Не се съмнявам, че поне неколцина от горките ми­ньори са били погребани в историческото гробище на Роринг Форк.

- Е, това вече е проблем. Не мога да разкопая ис­торическо гробище, за да търся жертвите на мечката.

На устата на Блум цъфна жълта усмивка.

- Скъпа Кори, единствената причина, за да споме­на тази история, е обаятелната малка статия в „Таймс“ тази сутрин. Не си ли я чела?

- Не.

- Оригиналният Ботушен хълм 2на Роринг Форк в момента е купчина ковчези в склад за скиорско обо­рудване. Местят гробището заради строителни работи. - Той я погледна и ѝ намигна, а усмивката му стана още по-широка.

1Герои на А. К. Дойл: улични деца, които Холмс ползва като разузна­вачи. - Б. пр.

2 Много гробища в Дивия запад се наричат така. Наименованието идва от погребенията на стрелци, които умират внезапно „с ботуши на кра­ка“. Най-известното е вероятно онова в Тумбстоун. - Б. пр.

В южната част на Франция до Кот д’Азур върху отвесна скала в Кап Фера мъж в черен костюм, заобиколен от бугенвилии, почиваше на каменен балкон под следобедното слънце. Беше топло за това време на годината и слънче­вата светлина позлатяваше лимоновите дървета, които заобикаляха балкона и се спускаха по стръмния хълм към Средиземно море, стигайки до бяла и пуста плажна ивица. Отвъд нея се виждаше море от яхти и скалистият край на носа, върху който се издигаше древен замък. Зад него се простираше синият хоризонт.