Дъглас Престън: Белият огън

- Аз... Съжалявам. Не си спомням, че го е имало в справочника. - Тя преглътна, усещайки нарастваща паника. И гняв. Това беше такава невероятна малоумщина. Обаче се насили да запази спокойствие.

- Става дума само за няколко телефонни разговора. Напълно неофициално.

Той кимна.

- Сигурен съм, че не си нарушила университетски­те наредби нарочно . - Започна отново бавно да пре­листва страниците, без да я поглежда. - Обаче така или иначе откривам други проблеми в твоето предло­жение за теза.

- Така ли? - На Кори ѝ призля.

- Тази идея, че недохранването води до престъпле­ния... Идеята е стара и при това неубедителна.

- Е, на мен ми се струва, че заслужава да се провери.

- По онова време почти всички са били недохране­ни, но не всички са станали престъпници. Освен това идеята напомня за една... как да кажа... определена философия, която смята, че по принцип криминалното поведение се дължи на нещастни обстоятелства в дет­ството на човека.

- Обаче недохранването... тежкото недохранване може да предизвика неврологични промени и с това конкретни увреждания. Това не е философска, а научна идея.

Карбоне вдигна папката с предложената тема.

- Още сега мога да предскажа резултата: ще от­криеш, че тези екзекутирани престъпници са били недохранвани в детството си. Всъщност истинският въпрос е защо толкова малък процент от тези гладни деца започват да вършат углавни престъпления. А тво­ят изследователски план не го взима под внимание. Съжалявам, но така няма да се получи.

С тези думи Грег Карбоне отвори пръсти и папката леко се приземи на неговото бюро.

Известният - някои биха казали про­словутият - Червен музей в Колежа по криминално право „Джон Джей“ беше започнал като проста сбирка от досиета на ста­ри разследвания, веществени доказателства, вещи на затворници и други експонати, които преди почти сто години били поставени във витрина в зала на старата полицейска академия. От тогава насам се беше развил в най-голямата и представителна колекция от крими­нални експонати. Най-добрите от тях бяха изложени в нова, лъскава изложбена зала в сградата на колежа, дело на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ на Десето авеню. Останалата част от сбирката - огромни гниещи архи­ви и разлагащи се доказателства от някогашни престъ­пления, бяха скрити в грозното мазе на старата поли­цейска академия на Източна двадесета улица.

Още в началото на следването си в „Джон Джей“ Кори беше попаднала на този архив. Оказа се истин­ско съкровище, след като се сприятели с архиваря и започна да се ориентира сред неподредените шкафове и преливащи от документи лавици.

Беше посещавала много пъти архивите в Червения музей в търсене на теми за доклади и проекти. Наско­ро беше търсила там тема за своята Роузуелова теза. Беше прекарала много време сред старите нерешени случаи - тези толкова студени досиета, че всички за­месени (включително възможните извършители) бяха непременно и със сигурност вече мъртви.

Един ден след срещата със своя ментор Кори Суонсън се озова в скърцащия асансьор, който се спускаше в мазето. Беше се впуснала в отчаяна акция да намери нова тема за тезата, преди да е станало твърде късно. Вече беше средата на ноември и тя се надяваше да прекара зимната ваканция в проучване и писане. Беше получила половин стипендия, а агент Пендъргаст пла­щаше останалата половина от учебните такси и тя бе напълно решена да не взима от него и цент повече от нужното. Ако тезата ѝ спечелеше наградата „Роузуел“ с нейния грант от двайсет хиляди долара, това нямаше да се наложи.

Вратите на асансьора се отвориха за позната мириз­ма: смесица от прах и окисляваща се хартия плюс лъха на гризаческа урина. Тя прекоси коридора до чифт метални врати с вдлъбнатини, украсени с табелка, ко­ято гласеше: „Архив на Червения музей“, и натисна звънеца. От стария високоговорител на домофона се чу неразбираемо стържене. Тя каза името си и се чу бръмченето на отварящата се електрическа ключалка.

- Кори Суонсън? Радвам се да те видя! - чу се дрез­гавият глас на архиваря Уилърд Блум, докато ставаше от бюрото си, обляно от светлина. То преграждаше продължението на склада, който се простираше в чер­ната празнота зад него. Архиварят имаше някак мърт­вешка фигура - тънък като пръчка, с дълга сивкава коса. Въпреки това беше очарователен и се държеше бащински. Кори нямаше нищо против, че очите му често се плъзгаха по различни части от нейното тяло, когато смяташе, че е заета с нещо друго.