Дъглас Престън: Белият огън

- Моята лейди би ми благодарила. Има само едно по-ужасно нещо от това да говорят за теб - да не го правят. - Той го каза бързо с нисък, превзет глас.

Дойл скрито огледа Уайлд. Мъжът беше впечатля­ващ. Почти великан на ръст, с неизискано дълга коса, сресана на път по средата, и грубовати черти на лице­то. Изборът му на дрехи беше толкова ексцентричен, че граничеше с лудост. Носеше костюм от черно кади­фе, който плътно обгръщаше едрото му тяло. На буфан ръкавите му бяха бродирани цветни мотиви. Око­ло врата си беше увил тясно триредно жабо от същия брокат като този по ръкавите. Имаше модната дързост да носи бричове до коленете, също тясно прилепващи, с черни копринени чорапи и пантофки с рипсени но­сове. От бутониерата на светлобежовата му жилетка се беше провесила огромна бяла орхидея, която имаше такъв вид, сякаш от нея ей сега щеше да покапе нек­тар. По пръстите на отпуснатите му ръце проблясваха тежки златни пръстени. Въпреки необичайното облек­ло изражението на лицето му беше кротко - като ба­ланс на пронизващите му кафяви очи. Въпреки всичко, изредено дотук, човекът показваше забележителна де­ликатност в чувствата и постъпките. Изявленията му се отличаваха с любопитна точност и забележителен набор от малки жестове, които ги онагледяваха.

- Стодарт, много сте мил - такава почерпка - каза Уайлд. - И не къде да е, а в „Лангъм“. Иначе трябваше сам да се оправям. Разбира се, въпросът не е в липсата на пари за вечеря. Нямат пари само хората, които си плащат сметките. А аз никога не плащам моите.

- Скоро ще откриете, боя се, че мотивите ми са на­пълно користни - отговори Стодарт. - Може би знаете, че съм тук, за да създам британско издание на „Липинкотс Мънтли“ 3.

- Нима Филаделфия вече ви отесня? - попита Гил.

Стодарт се изсмя, погледна към Уайлд и после към Дойл.

- Възнамерявам още преди да свърши вечерята, да осигуря по един роман от двама ви.

Щом чу това, Дойл беше обхванат от вълнение. В телеграмата си Стодарт беше неясен за причината да го моли да дойде на вечеря в Лондон. Но той беше добре известен американски издател и Дойл се беше надявал да чуе точно това. Медицинската му практика се развиваше по-бавно, отколкото се беше надявал. За да си запълва времето, докато чака пациенти, бе запо­чнал да пише романи. Последните му произведения се радваха на известен успех. Стодарт беше човекът, от когото имаше нужда, за да подпомогне развитието му. На Дойл Стодарт се стори приятен, за американец дори обаятелен.

Очертаваше се вечерята да бъде възхитителна.

Гил беше забавен човек, но Уайлд бе направо забе­лежителен. Дойл беше пленен от грациозния начин, по който размахваше ръце. Апатичното му изражение се оживяваше доста, докато разказваше странните си анекдоти и пускаше остроумни коментари. Граничеше направо с магия, помисли си Дойл, че благодарение на модерната технология беше превозен за няколко крат­ки часа от заспалото градче на южното крайбрежие до това елегантно място в компанията на изтъкнат издател, член на парламента и един прочут защитник на атеизма.

Бързо им сервираха изобилни блюда: канапе от ка­фяви скариди с индийско орехче, желирано пиле, пани­рано шкембе, гъста супа от омари. Още в началото на вечерята бяха поднесени червени и бели вина, щедрият им поток не спря. Беше удивително колко пари имаха тези американци - Стодарт харчеше цяло състояние.

Моментът беше много подходящ. Дойл точно беше започнал нов роман, който със сигурност щеше да се хареса на издателя. Предпоследната му история - „Мика Кларк“, бе получила благосклонни критики, но последният му роман за един детектив - за прото­тип отчасти беше послужил някогашният му профеcop Джоузеф Бел, се прие доста хладно след появата си в Коледния годишник на Бийтън... Направи усилие да се върне в настоящето и разговора. Гил, ирланд­ският депутат, поставяше под въпрос верността на максимата, че късметът на приятелите буди недовол­ство у нас.

Когато чу това, очите на Уайлд проблеснаха.

- Дяволът - започна да разказва той - веднъж пре­сичал пустинята и стигнал до място, където група при­ятели измъчвали един свят отшелник. Мъжът с лекота отблъсквал техните дяволски внушения. Дяволът на­блюдавал техния неуспех, след това пристъпил, за да им даде урок.

- Действате прекалено грубо - казал той. - Позво­лете аз да опитам. След като казал това, прошеп­нал на светия човек: „Направиха брат ти владика на Александрия.“ Изведнъж на спокойното отшелниче­ско лице легнал облак от злостна завист. „Това бих препоръчал“, обърнал се дяволът към последователи­те си.