Джеймс Патерсън - Зоопарк

Кучето не се виждаше никъде. Където и да беше изчезнало и каквото и да можех да науча от него, вече беше изгубено.

Пресичах 42-ра, за да хвана ново такси и пресмятах колко ли съм закъснял за срещата си, когато друго куче притича буквално между краката ми по пешеходната пътека. Обърнах се и наблюдавах как йоркширският териер завива зад ъгъла и препуска на запад от южната страна на 42-ра. Малкото приятелче си имаше мисия.

Оз: последвай йоркширчето.

В края на парка „Брайънт“ имаше малка каменна сграда с орнаменти – без да свалям поглед от нея, наблюдавах как бялото кученце се носи на късите си крачета и се скрива в хлътналия вход на сградата.

Миг по-късно бях приклекнал до невзрачната пос­тройка. Входната врата водеше към малко стълбище надолу, което завършваше пред двойна врата от ковано желязо, заключена с верига и катинар.

Стоях в горния край на стълбището и примигвах. Бях абсолютно объркан. Там нямаше нищо. Кучето се беше изпарило.

Чух ехото от обувките си, тропащи по миризливите бетонни стъпала. Бутнах вратите – те изскърцаха, лесно поддадоха навътре и се отвори пролука, преди тежката черна верига да се опъне. Предположих, че кучето се е вмъкнало през отвора.

Защо го беше направило, си оставаше загадка.

Присвих очи и надникнах в тъмната дупка. Помислих си да вляза в библиотеката и да открия кой може да има ключ за катинара.

За не повече от четири секунди.

Отказах се от плана си, откопчах две копчета на официалната си риза и се проврях през тесния отвор.

Вътре открих електрически ключ и го натиснах. Светна слаба оранжева лампа. Това беше склад, пълен с косачки за трева, гребла и други инструменти за поддръжка на парка. От дясната страна до пособията имаше още едно стълбище, което водеше до наклонен надолу коридор, обточен с канали и тръби.

Сводестият тунел беше изграден от старомодни избелели тухли. Имах някакъв спомен, че паркът „Брайънт“ е върху мястото, където в средата на деветнайсети век се е намирал основният воден резервоар на града. Извитият тунел беше дълъг около три метра и водеше до малко кръгло помещение, пълно с огромни тръби, кранове – всички клеясали, след като дълго не са били употребявани, и покрити с оранжева ръжда. Най-голямата тръба, отворена в единия край, беше разположена успоредно на стената на около трийсет сантиметра от пода като тунел.

Наведох се до тръбата и подуших – вонята беше на мускус, непогрешима.

Това беше миризмата на мокро куче.

На мокро куче и още нещо. Беше смесена с наситена миризма на боклуци, скункс, мъртви животни, изпражнения. Кошмарна воня. По долната страна на голямата тръба имаше някаква влага, а миризмата като че ли се надигаше от нея като дим от запалена автомобилна гума. Беше остра и отвратителна. Взирах се в смърдящата чернота. Дълго време. Минаваха ми мис­ли да дам заден, мисли за нападащи кучета. Ала нещо в целеустремеността на кучетата, които проследих, ми казваше, че съм в безопасност. Влязох в тръбата.

Беше като да влезеш в задника на Сатаната. Пос­тоянно ми се налагаше да спирам и да потискам порива да повърна. Дланите, коленете и стъпалата ми бяха омазани с вонящата черна гадост, докато нап­редвах пипнешком през тръбата.

Тъмнина. Воня. Клаустрофобия.

Чувах някакви звуци и реших, че идват от отсрещния край. Скимтене и вой. Кучешки звуци.

Най-накрая се измъкнах от тръбата. Изправих се в тъмнината в някакво ново помещение. Миризмата тук беше по-концентрирана. В канализацията ли се бях изкатерил?

Отнякъде идваше слаб оранжев проблясък. Очите ми привикнаха.

Под мен хлътналият под на подземното помещение с размер на бална зала се движеше.

Докъдето ми стигаше погледът, виждах шаваща маса от очи, зъби и козина.

Кучетата се гърчеха едно край друго и едно върху друго по начин, какъвто не бях виждал никога досега. Бяха сгъчкани като червеи в консервена кутия. Намирах се достатъчно близо, за да ме подушат, но нито едно дори не се обърна към мен.

Много от тях се съвкупяваха. Кучетата се чукаха безстрастно, с увиснали езици и непроменено изражение. Други изглеждаха болни, козината им беше осеяна с белезникави петна, прилични на мухъл. Тук-там имаше незначителни сбивания. Няколко кучета изведнъж се сборичкваха, ритаха с крака, тракаха с челюсти и лаеха – а после всичко се оправяше, едно от кучетата печелеше лидерска позиция, друго се предаваше с жално скимтене, а останалите бързо се разбягваха. Въздухът в помещението беше замъглен и горещ от движещите се тела и влажен от дъха и езиците. Пръх­тене. Кихане. Потрепващи глави. Чешещи крака.