Джеймс Патерсън - Зоопарк

От дясната ми страна по протежение на стената на помещението в земята бяха прокопани галерии, а в тях имаше женски кучета с палета. Наедрелите кучки лежаха на една страна, а подутите им кореми изглеждаха нежни, с изтъняла кожа, розови, поклащащи се от тежестта на млякото, което кученцата сучеха.

Извърнах поглед към гърчещата се подземна кучешка оргия. Поведението на тези животни беше, сякаш са организирани някак, сякаш имаха нещо наум. Държаха се по-скоро като насекоми, отколкото като бозайници.

Тогава в съзнанието ми светна лампичка. Колективният ум. Буболечки. Това определено беше един от ключовете за обясняване на аномалията.

Животните се държаха като социални насекоми – рояха се, множаха се, хранеха се и създаваха поколение.

Гледката ми напомни нещо, което бях видял по време на изследователска екскурзия от университета в Коста Рика. Беше спирала на смъртта от мравки. Удивително зрелище. Натъкнахме се на стотици и стотици мравки, които тичаха едновременно в спираловиден кръг. Сякаш пробягваха обиколки – гъмжащ водовъртеж от мравки. Демонстрация на силата на феромоните. Мравките се следват една друга чрез феромони. Когато видите колона от мравки, това означава, че всяка мравка следва химическата следа на тази пред нея, усеща аромата със сетивните си антени. Но от време на време се случва нещо, което нарушава следата от феромони – нап­ример по средата на колоната пада дървесен ствол. Изведнъж мравка, която се е движела в средата на колоната, се озовава начело на нова редица. Изпада в паника. (Малко ме изби на антропоморфизъм, ще прощавате.) Започва да тича като побъркана, търси нова следа от феромони, която да следва. Най-пос­ле открива такава и започва да следва съответната мравка. Остава в пълно неведение, че следата от феромони, която е открила, принадлежи на последната мравка в колоната. Тогава колоната образува клуп, завихря се около себе си, мравките се втурват в сляпа гонитба помежду си и на практика започват да се въртят в кръг, докато умрат.

Тогава си помислих: феромони.

Инта, Русия

Двайсет и пет километра южно от Полярния кръг

С усилие и пухтене, достигнал почти десет метра височина на дървото, Чеслав Прокопович спира да се катери и колебливо се навежда, разпределя тежестта си внимателно върху клоните на сибирския кедър, който изтънява към върха.

През мрежата от кръстосани клони вижда на няколко километра към каменистата речна долина, а гледката му е нарушена единствено от високата ярко осветена трансконтинентална радиокула, която е и причината селото да съществува толкова на север.

Пейзажът е най-малката му грижа този следобед.

Прокопович внимателно откопчава пушката от гърба си и поглежда набързо надолу към земята в гората, търси останалите членове на ловната дружинка. От тази височина Саша, Жир и Кирил изглеждат еднакво. И тримата руснаци носят армейс­ки ботуши и евтино камуфлажно облекло за лов. Всички са набити, плешиви и с остри черти, сякаш изсечени от камък.

Приятели, откакто се помнят, и жители на Инта, четиримата мъже са работили заедно в мината за никел, открита в устремното време след падането на Берлинската стена. Ежегодният им лов в края на лятото би трябвало да е време за отдих преди появата на снега и леда, преди арктическите температури да ги принудят да стоят край огъня вътре и под земята в продължение на шест месеца – шест дълги, отегчителни, подлудяващо заседнали месеци на бездънни чаши с водка и безкрайни игри на карти.

Прокопович цяла година е очаквал с нетърпение тази екскурзия, особено слънчевия момент, в който ще прибере в чували своя лос – трепета от вълнение на цялото му тяло, детинското подскачане на сърцето в гърдите му.

Сърцето му подскача и сега, мисли си Прокопович, дъхва върху мерника на пушката си и го избърсва с ръкав.

Оръжието, което мъжът притиска в бузата си, е ловна пушка „Мосин-Наган“, ръчна изработка. През фино разграфеното увеличително стъкло оглежда северната гора от вечнозелени дървета, ели и борове, зеления пейзаж. Търси макар и най-малкото движение.

По-точно оглежда за вълци. Вълците, които ги преследваха от сутринта.

Няколко десетки са, а може би и повече. Най-големите и най-агресивните вълци, които е виждал някога. Защо толкова много вълци са се събрали в една глутница и защо ги подгониха, Прокопович няма представа. Знае само, че ако Кирил не се беше събудил толкова рано да пикае и не ги беше видял в далечината да препускат по планинския склон като потекла лава, вече можеше да са мъртви.