Джеймс Патерсън - Зоопарк

Погледът на Прокопович е привлечен от разнебитения железопътен мост, простиращ се над клисурата, която пресякоха по-рано. Изоставената железопътна линия е построена от затворници от лагерите на ГУЛАГ през петдесетте, когато мрежата от правителствени трудови лагери в Инта все още е функционирала. Планът им е бил да тръгнат нагоре през планината през прогнилия стар мост. Предполагали са, че вълците няма да могат или ще се боят да го прекосят. Горе на дървото, той наблюдава моста през окуляра на пушката си, чака и гледа.

Прокопович си мисли за жена си, когато вълците излизат вкупом от прикритието си сред дърветата и се втурват към клисурата.

– Что за галима3 – мърмори Прокопович, щом животните се насочват право към моста.

Гледа ги как чевръсто го прекосяват, внимателно стъпват върху прогнилите дървени талпи и железни греди един по един, лапа след гъвкава лапа.

– Блядь4! – промълвява Прокопович към небето. – Мамка му, всичко отиде по дяволите!

3 Що за дивотия (руски). – Б. р.

4 По дяволите! (руски) – Б. р.

Прокопович изплюва лепкава борова игличка и забива поглед в приближаващите вълци. Движат се бързо, но той се опитва да ги преброи. Скоро задачата по преброяването става непосилна. Не успява. Твърде много са. Това, което вижда, е невъзможно. Чувал е за глутници от десет, може би петнайсет. Но тук със сигурност поне петдесет вълка прииждат откъм дърветата, движат се в колона по моста зад тях.

Прокопович закопчава пушката на гърба си и бързо започва да слиза от дървото.

– Какво става, ловецо? – пита Кирил и успокоява нервите си с малко водка от манерката.

Лицето му е обезформено и възпалено от розацея. Очите му приличат на стафиди.

Прокопович не отговаря веднага, мръщи се. Не се тревожи за Саша, който продължава да играе хокей, нито за братовчед си Жир, щангиста. Притеснява го най-едрият от всички, най-добрият му приятел Кирил. Едрият грубоват глупак се е подпрял на ствола на дървото и хрипти като пробит мях след сутрешния им поход нагоре в планината. Кирил е дебел като свиня, пуши като повреден камион и е муден като мъзга през януари.

Мъртъв товар, мисли мрачно Прокопович и гледа приятеля си.

– Блядь! Ще бягаме, прасе пияно. Ще бягаме за живота си!

Вълците са рояк черни точици в далечината, заобикалят дърветата в планината. Не издават никакъв звук. Няма лай, нито вой. Само безшумно тичане.

– Бързо! Бягайте, ако искате да живеете!

Мъжете имат един последен шанс. Има още един мост над клисурата, на по-малко от километър на север. Той е още по-зле дори и от първия, само скелет на мост без никакви въжета. Ще трябва да се покатерят от външната страна на ръждясалата решетъчна рамка. Почти самоубийствена задача, особено за горкия дебел Кирил. Но нямат друг избор. Поне няма начин четириногите да успеят да преминат през него. Проблемът е да се доберат дотам нав­реме.

Вече виждат моста, но Кирил пада. Изглежда ужасно. Пухти като риба на сухо, като ударен с юмрук. Лицето му е подуто и с цвят на борш с цвекло.

– Больше... нет5! – изговаря задъхано той. – Не. Край. Не мога. Нито... една... крачка... повече.

– Мамка ти! – Прокопович здраво го рита. Със същия ефект може да ритне автомобилна гума. – Ставай, кучи сине!

– Блядь, блядь – избухва Жир. – Жена ми няма да остане вдовица, защото си дебел кретен.

– Пойдите6! Вървете! И двамата! – казва Прокопович и се отпуска на колене върху боровите иглички до Кирил. – Той просто трябва да си поеме дъх. Ще ви настигнем при моста.

Саша и Жир нямат нужда от повторно подканяне. Само след миг вече ги няма.

Прокопович хваща натежалото рамо на приятеля си и се взира отчаяно през дърветата към планината Урал и сиянието на изток.

– Върви, Чеслав – пъхти Кирил. – Недей да правиш това. – Малките му очи имат пораженчески, нещастен израз. – Жир е прав. Аз съм дебел и безполезен. Твърде немощен съм. Винаги съм бил такъв.

Кирил е тромав и несръчен глупак, на когото всички се присмиват. Това, с което го компенсираше, което го правеше най-добър приятел на Чеслав, беше че самият Кирил винаги се смееше най-силно.

Прокопович проверява мунициите в пушката си и вижда как вълците препускат сред дърветата.

– Съжалявам – казва Кирил, а пъхтенето на хищниците вече се чува. Кирил хлипа. Гласът му трепери и пресеква. – Винаги съм обичал да ходим на лов. Ти си най-добрият ми приятел, Чеслав. Така и не станах милионер, но съм богат, защото имах теб за приятел.