Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Боже, толкова ли е зле положението навън, лейтенант? – попитах и посочих военната машина, в която очевидно ни предстоеше да се качим. Дъркин взе багажа ни, сякаш беше пиколо, и ни поведе към бронирания хамър.

– Евакуират Манхатън в участъка под 96-а улица – каза той. – Започваме с болниците и хосписите.

– Какво? Защо?

– Плъхове.

Завихме на север през Манхатън и видяхме барикади и пропускателни пунктове. Градът гъмжеше от мъже и жени в камуфлажно облекло. Единствените превозни средства, с които се разминахме, се движеха в противоположна посока и бяха правителствени автобуси за евакуация и военни хамъри.

Таймс Скуеър беше празен. Погледнах към тъмния навес на Ед Съливан Тиътър и рекламата за „Късното шоу на Дейвид Летърман“. Тази вечер нямаше да има тъпи номера с домашни любимци.

Завихме по 57-а улица. Чухме свистенето на огън и погледнахме през прозореца, а двама войници в сребристи костюми стояха на колене до отворена шахта, насочили огнехвъргачки под улицата.

Спряхме на Пето авеню и 81-ва улица. На авенюто пред музея за изкуства „Метрополитън“ беше поставена ограда, заключена с верига, а пред нея имаше чували с пясък.

Горен Ист Сайд беше отцепен? Кога се беше случило това? Защо не бях чул нищо? За колко време светът се беше преобразил от нормален в странен? Часове? Сутринта положението ми изглеждаше нормално.

– Между тези две пресечки засега ще се помещава Генералният щаб – обясни Дъркин, а пазачът ни пусна през импровизираната ограда. – Това малко ми напомня на Зелената зона в Багдад.

– Или на Кота 0 след единайсети септември – допълних.

Завихме покрай чувалите с пясък и стековете с бутилирана вода и спряхме пред величествена предвоенна сграда точно срещу „Метрополитън“. Интериорът на сградата беше изпълнен с орнаменти, коринтски колони, стъкло, месинг, мрамор, саксии с папрат. Дъркин ни въведе във величествено фоайе, където сержант от полицейското управление в Ню Йорк прегледа документите ни за самоличност и по необяснима причина ни провери с детектор за метал, включително и Илай, просто за да се увери, че тригодишният ни син не си носи пистолет.

– Кой командва? – обърнах се към Дъркин.

– Генерал Уолтърс, но той е на бойното поле.

– Бойно поле?

– Е, в града. Мисля, че някои от другите учени са тук. Нека първо ви отведа до вашето местенце.

Местенцето беше доста приятно. Заведоха ни в мезонет за няколко милиона долара с масивни камини в стаите и касетирани тавани, високи по три и шейсет. В дневната имаше мраморни скулптури и африкански маски. На стената в трапезарията висеше Шагал.

– Приятна квартира. Как така армията е наела „Ксанаду“? – попитах Дъркин.

Той сви рамене.

– Не ни е работа да задаваме въпроси – отвърна. – Настанете се. Срещата е на първия етаж в 16,00 часа. Насладете се на ваканцията си преди края на света.

Оставихме Илай в импровизираната забавачка за децата на учените на петия етаж в сградата и слязохме да помогнем с подготовката за срещата. Изненадах се колко бързо двамата с Клои се адаптирахме към цялата тази история със сценария за Страшния съд. Един ден водиш детето си на ясла, а на следващия го оставяш в забавачката на правителствен евакуационен център. Какво друго бихме могли да сторим?

В голяма ниша към лъскавото мраморно фоайе, с помощта на облечени в камуфлажни дрехи войници, преустроихме зала за хранене в конферентна зала и монтирахме дори интерактивна бяла дъска. Масата беше продълговата, гладка, от кървавочервен махагон, полиран до такава степен, че отразяваше като огледало. Помещението беше огромно, таваните – високи по четири метра и петдесет, с мраморни корнизи по ъглите. По стените имаше тъмни маслени портрети на богати експлоататори. Над масата се поклащаше полилей, който приличаше на кристален грозд.

В следващия половин час с Клои поздравявахме останалите учени, които правителството беше докарало с хамъри и хеликоптери. Освен доктор Куин бяха довели и по-голямата част от екипа от Колумбия, както и повече от дванайсет ентомолози, еколози и други учени.

– О, виж кой е тук – казах на Клои, като прикрих уста с ръка. – Доктор Харви Гаднярски.

Тя извъртя очи.

Доктор Харви Салтънстол, шефът на катедра „Хенри Уентуърд Уолъс“ в Биологическия факултет в Харвард, се ръкува с мен и ме поздрави кратко и хладно. Доста е приятно да получиш признание пред очите на враговете си, така че се поддадох на известно злорадство. Не харесвах този човек. Последния път го бях срещнал на диспут по Ем Ес Ен Би Си с модератор Рейчъл Мадоу. Беше преди повече от година. Както винаги ме беше накарал да приличам на пълен глупак с аристократичното си излъчване – този красив негодник в туид, който често приглаждаше назад елегантната си посребрена коса.