Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Извинете, господин Оз – заговори Бети Орлиън, еколог от университета в Чикаго. – Един бърз въпрос. Кога забелязахте повишаване на нивото на агресия сред животните?

– Както показват данните, около 1996 година – отвърнах. – Положението започна да се влошава с настъпването на новото хилядолетие.

– Хиляда деветстотин деветдесет и шеста е моментът, в който мобилните телефони започнаха да добиват голяма популярност – отбеляза Бети. – А оттогава употребата на мобилни телефони значително се е увеличила.

Идеята не се беше оформила напълно в съзнанието ѝ.

– Е? – настоя Салтънстол.

– Всъщност, доктор Салтънстол – продължи тя, – знаем, че мобилните телефони използват радиочестотна енергия, която създава полета от електромагнитно лъчение. Някои от функциите на животните може да бъдат засегнати на клетъчно ниво от подобни полета. В продължение на години съществуваше притеснението, че едно поле може да разруши друго. Точно затова са проведени толкова много проучвания за връзката между употребата на мобилни телефони и тумори в мозъка. От години се носим в безпрецедентно море от радиация.

– Да – вече бях превключил на тази вълна. – Вероятно радиацията от мобилните телефони въздейства топлинно на естествените въглеводороди по някакъв непознат досега начин, превръща ги в химикал, който животните възприемат като феромон. Променя церебралната им физиология, както сами се уверихме в Колумбия. Наясно сме, че засегнатите животни имат увеличена амигдала.

– Оз, струва ми се, че си спомних нещо – подскочи доктор Куин. – Беше изследване на пчелите в Холандия. – Тя заговори бавно и разсеяно и започна да сочи лаптопа, отворен пред нея. – Да, ето го. Ще го включа на интерактивната дъска.

Само след миг на екрана се появи изпъстрен с графики изследователски документ.

– Това проучване беше направено в Холандия през деветдесетте – поясни тя. – Показва ефекта от радиацията върху пчелите, чиито гнезда се намират близо до кулите за клетъчните телефони. Както виждате на първата таблица, когато насекомите са в гората, не изпитват трудност да излизат за храна и да се връщат в гнездото.

Тя се изправи, приближи се и посочи извитите линии върху графиката на екрана.

– На втората графика обаче се вижда, че когато гнездото е близо до кула за клетъчни телефони, на пчелите им е нужно все повече и повече време да се завърнат и в резултат на това накрая измират.

– Поне аз съм заинтригувана от теорията на господин Оз – заяви доктор Орлиън. – Мисля, че открихме виновника за проблема. Замърсяването от въглеводородите и електромагнитната радиация са се съчетали и са причинили критичен срив в биосферата.

Някои хора кимнаха. Харви Салтънстол беше видимо подразнен. Виждах парата, която излизаше от ушите му.

– Но това все още не обяснява защо тези предполагаеми видоизменени във феромони въглеводороди не влияят на хората. Можете ли да обясните това, господин Оз?

Едва доловимо наблегна на думата „господин“, за да припомни на всички, че не бях получил докторска титла.

Отново прехапах устна. Но само за да постигна драматична пауза. Имах отговор.

– Човешките същества нямат вомероназален орган – заявих на Салтънстол. – Тъканта в основата на носната кухина, която предизвиква реакция на пренасяните по въздуха феромони. Почти всички бозайници го притежават, но не и хората. Всъщност съществува теория, според която човешкият вомероназален орган е закърнял при сближаването на отношенията ни с кучетата. При кучетата се е увеличил, а при хората е изчезнал. Много от гените, съществени за функционирането на вомероназалния орган, изобщо не функционират при хората.

Огледах залата и осъзнах, че съм победил.

Салтънстол изглеждаше така, сякаш се е изпуснал в панталона, затова предположих, че е схванал за какво говоря. Доктор Орлиън ми се усмихна.

– Браво, господин Оз – поздрави ме тя. – Според мен никой не би се усъмнил, че това е пробив. Мис­ля, че най-после уцелихме джакпота. За пръв път имам чувството, че е налице голяма вероятност да сме разбрали кое причинява ЧЖК.

– Да, но за беда това просто ни води към следващия въпрос – казах аз. – Как ще го спрем?

Очукан полицейски ван поскърцва ритмично, докато се клатушка по задръстените прашни улици на Източно Делхи, Индия.

Новият помощник-комисар зад волана, Пардииб Секхар, едва не закача търговец на плодове, докато бърше потта от очите си с ръкава на ризата си в цвят каки. Търговецът на плодове избухва в гневни ругатни, а Пардииб пренебрежително махва с ръка.