Джеймс Патерсън - Зоопарк

Нямах представа колко е часът, когато се събудих по тъмно от нещо, което звучеше като края на света.

Чуваше се аларма, която не спираше – ЕЕН, ЕЕН, ЕЕН. Сякаш се намирах в подводница, уцелена от торпедо.

Сграбчих чаршафа и се изправих в седнало положение. Детектор за дим, хрумна ми. Някаква военна аларма?

После забелязах пулсираща светлина на нощното щкафче и осъзнах, че звукът идва от айфона ми. Смътно си припомних, че Илай беше играл с него предишния ден. Тригодишното дете се справяше по-добре с проклетото чудо от мен. Протегнах се към масичката и го изключих. Синът ми беше задал тон на звънене с аларма за бедствено положение. Не ми убегна горчивата ирония в настоящите квазиапокалиптични обстоятелства. Сърдечният ми ритъм се възстанови и едва не се разсмях. След това отговорих на обаждането.

– Господин Оз, съжалявам, че ви безпокоя в този час – заговори отсреща лейтенант Дъркин. – Имам съобщение за вас от господин Лийхи от Националната агенция за сигурност. Тази сутрин е назначена среща на високо равнище в Белия дом. Ще присъстват президентът и началник-щабовете. Господин Лийхи помоли да се явите лично и да представите новата теория, до която вие и останалите учени достигнахте.

Изчистих гурелите от очите си. Какво? Поредната среща?

– О, добре. Предполагам... – отговорих и светнах лампата на нощното шкафче.

Съзнанието ми още не беше ясно.

– Съпругата и синът ви също може да дойдат с вас, но тъй като пътуването става опасно, може би е по-добре да ги оставите тук, в зоната за сигурност. Ще ви върнем отново преди вечеря.

– Чудесно, лейтенант. Кога заминавам? – попитах.

– Полетът ви от Тътърбъро е планиран за след час. Можете ли да се приготвите, да кажем, за двайсет минути?

Двайсет минути, помислих си и вътрешно простенах. Срещата предишната вечер се беше проточила до късно след полунощ. Имах чувството, че съм подремнал не повече от четвърт час.

– Разбира се. Ще се срещнем във фоайето – отговорих.

Щом затворих телефона, веднага се обадих на Лийхи.

– Защо е нужно да се срещаме лице в лице, Лийхи? Не можем ли да направим телеконференция?

– Сложно е, господин Оз – отвърна Лийхи. – Знам, че е затруднение, но наистина имаме нужда от вас тук. Вие сте убедителен оратор.

Примигнах. За какво говореше Лийхи?

– Убедителен? – учудих се. – В какво трябва да бъде убеден президентът?

– Ще ви кажа, щом пристигнете тук – отсече Лийхи.

Тази работа не ми хареса. По някаква причина подозрението ми се беше изострило. Последното, което исках да правя в момент, в който светът се разпада, беше да изоставя семейството си, но както изглеждаше, нямах много голям избор.

– Добре, до скоро – казах.

Клои отвори едно око, щом излязох от банята след душа.

– Има среща между президента и началниците на щабовете в Белия дом. Искат да се включа. Да отида лично във Вашингтон.

– Отново във Вашингтон? – учуди се Клои, отвори и другото си око и седна. – Не можеш да го нап­равиш. Твърде опасно е. Не могат ли да използват скайп или нещо подобно?

– Има логика. Говорим за федералното правителство. Очевидно имат нужда от убеждаване по отношение на феромоните. Докато и те не се включат, ще ни е много трудно да се справим с овладяването на тази лудост. Освен това ще имам военен ескорт по целия път. Обещаха да се върна преди вечеря.

Тръгнах към входната врата на пищния ни правителствен апартамент, но Илай надникна от стаята, в която го бяхме настанили.

– Здрасти, хлапе – казах и коленичих до него. – Ти ли ми промени тона за звънене?

– Ами, може би – отвърна той.

Разроших косата му и го прегърнах.

– Чуй, мосю Може би. Заминавам за Вашингтон. Искам да останеш тук и да се грижиш за мама, докато се върна довечера.

– Не, тате – възрази Илай и личицето му се сгърчи. Изправих се. Той ме прегърна за крака. – Не мога да се грижа за мама. Не отивай. Трябва да останеш. Не искам да отиваш.

Докато Клои успее да го изтръгне от крака ми, вече и на мен ми се плачеше. Затварянето на тази врата беше едно от най-трудните неща, които бях правил напоследък.

Срещнах се с лейтенант Дъркин във фоайето и излязохме заедно. Край портала от торби с пясък, изграден по Пето авеню, имаше войници и полицаи, които пиеха кафе от картонени чаши край конвой от бронирани хамъри и полицейски коли.

– Някой от другите учени ще дойде ли с нас? – попитах лейтенант Дъркин и се качих в един от хамърите.

– Наредено ми е да се погрижа само за вас, но ако искате да дойде и още някой, мога да проверя.