Джеймс Патерсън - Зоопарк

Спогледахме се и се засмяхме нервно.

– Вече разбирам защо политиците са толкова загрижени – казах.

Пехотинецът извади пистолета си четиридесет и пети калибър и го постави в стойка за напитки.

– Типично за Вашингтон, нали? Проблемите не са проблеми, ако не се случват във Вашингтон.

Вашингтон изглеждаше пуст. Минахме през военен пропускателен пункт от другата страна на Потомак. Районът на иначе чистия „Нашънъл Мол“ беше осеян с мъртви кучета, труповете им се носеха и в огледалното езеро. Водата беше мътна и тъмна.

Щом приближихме Белия дом, забелязах, че е издигната нова електрическа ограда. Във всеки ъгъл на комплекса имаше четири хамъра, оборудвани с нещо като сателитни чинии на покривите.

– Какво е това? – попитах.

– АСС – отговори сержант Алварес. – Активна съпротивителна система. Нещо като микровълнов трансмитер, който загрява кожата. Ужасно боли. Би трябвало да помогне при контролиране на масови безредици. За щастие, въздейства и на най-добрия другар кошмар на човека.

Подредихме се зад още два конвоя, които чакаха край комплекса на Белия дом на Ист Екзекютив Авеню. Въпреки че редът ни дойде, минаха още двайсет минути, докато оперативният служител провери документите ни за самоличност и направи допълнителна справка с агентите по сигурността на портала, сякаш излезли от творба на Оруел.

Зърнах Лийхи, докато един военен офицер с бебешка физиономия най-после ме ескортира до западното крило. Като че ли Лийхи спореше разгорещено с някакъв служител пред затворена двойна врата.

Най-различни военни лица влизаха и излизаха от заседателната зала зад тях. По униформите проб­лясваше сериозно количество метал. Служителят поклати съчувствено глава към Лийхи и той се отдръпна, щом стигнах до тях.

– Случва се нещо недобро, Оз – каза ми и ме побутна към бюрото на секретаря.

– Какъв е проблемът? – попитах.

– Не искат да чуят – промълви среброкосият офицер от Агенцията за национална сигурност по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Няма дори да ме изслушат.

– Кой няма да слуша? – настоях.

Лийхи посочи с брадичка към вратата наблизо.

– Да излезем навън?

Пред колонадата на Белия дом Лийхи тръсна цигара от пакет „Марлборо“.

– Не съм пушил от десет години – каза той.

Драсна кибритена клечка и я поднесе към върха на цигарата си.

Искаше ми се да го хвана за реверите и да го разтърся.

– Настоя да дойда. Е, дойдох. Какъв е проблемът?

Той не отговори. Дръпна още веднъж, задържа дима за момент и бавно го издиша през носа си на две сиви струйки дим.

Семейството ми беше в опасност в Ню Йорк, а този кретен ми опъваше нервите. Щом Лийхи отново сложи цигарата в устата си, аз я дръпнах от ръката му.

– Престани да се занасяш с мен! – казах. – Какъв. Е. Проблемът?

– Военните успяха да убедят президента, че може да се стигне до решение с конвенционални оръжия. Разполагат със сателитни образи на няколко места за гнездене на животни и искат да използват напалм. Представи си. Въобразяват си, че могат да бомбардират всички твари. Вече не желаят да се вслушват в разума, Оз. Искат да се повеселят с играчките си.

Тръсна още една цигара от пакета.

– За чука всичко прилича на пирон – заключи той и запали.

– Но това е лудост, Лийхи. Нали президент Хардинсън е известна със своята умереност? Прагматизъм? Госпожа Разумна?

Лийхи огледа колонадата.

– Вероятно ни подслушват. Би трябвало да ги знам тези неща, нали? Майната му. Кой би ни подслушвал? Това е строго секретно, Оз. Не споменавай и думичка за това, разбра ли? Дъщерята на президента е мъртва.

Моля? Не можах да реагирам веднага.

– Какво? – попитах. – Али?

– Засега се пази в тайна от пресата. Доколкото разбрах, казала на президента, че Доджър е избягал. Не било така. Била го скрила в тясно пространство над семейното жилище. Там я открили. Кучето... ами... Можеш да си представиш останалото.

– Кой я е открил?

– Тайните служби. Президентът взела оръжие от агента и собственоръчно застреляла кучето. Сега не е на себе си. Подписва всичко, което военните ѝ поднесат.

– Мамка му – изругах.

– Точно така, мамка му – съгласи се Лийхи. – Мамка му, не ги е грижа, че става въпрос за природно бедствие. Не искат да изслушват повече учени. Искат кръв и ще си я получат.

Военновъздушна база Макдил

Четири мили на юг-югозапад от Тампа, Флорида

Офицерът от службата за контрол на въздушния транспорт лейтенант Франк Уайт сипва мляко в първото си кафе за смяната и пристъпва със заучено безгрижие на първия етаж на контролната кула. Върлинестият трийсетгодишен мъж върви през залата към работното си място и си мисли унило за риболова, който беше планирал за уикенда, преди радиовълните да започнат да гъмжат от теории за края на света. Съсредоточава се в опитите да задържи очите си да не изхвърчат от очните ябълки заради многото му презрителни гримаси.