Джеймс Патерсън - Зоопарк

Опитах се да се обадя на Клои няколко пъти, да ѝ кажа какво става, но телефонът звънваше два пъти и се включваше гласова поща, знак, който определено не ми харесваше. Изглежда, и текстовите съобщения не функционираха. Предположих, че проблемът може да се дължи на претоварените мрежи. Поне се надявах да е така.

Лийхи се върна при мен в ранния следобед и ме повика насаме в коридора.

– За съжаление, този път няма „Гълфстрийм“, Оз, но успях да ти уредя военен товарен самолет С-130, който излита от национално летище „Рейгън“ след около два часа.

– Как върви военната акция? Разбра ли нещо?

– И аз знам колкото теб – каза Лийхи. Отведе ме надолу по стълбите към служебен коридор. – Още ме държат в неведение.

Минахме покрай стекове с военни порционни храни и готвач в чисто бяла униформа, който сипеше бурни ругатни по мобилния телефон на път към вратата. Няколко стъпала по-надолу имаше малък паркинг, претъпкан с цивилни и военни коли. На крайното място, застанал до черния събърбан, който ме беше докарал, сержант Алварес ми махаше весело, сякаш не идваше краят на света.

– Ще продължа да се трудя усилено тук – каза Лийхи, ръкува се с мен и ме потупа бащински, жест който трябваше да е успокоителен, но не беше. – Междувременно, щом се върнеш в Ню Йорк, подготви презентация, за да обясниш научно събитията пред президента и екипа ѝ, когато са готови да чуят. Би било изключително полезно. Ще се опитам да организирам телеконференция за тази вечер или утре сутрин най-късно.

Телеконференция? Прекрасна идея. Защо не ми хрумна по-рано? О, почакай: хрумна ми. Зачудих се колко ли хиляди долара от парите на данъкоплат­ците бяха отишли на вятъра заради безсмисленото ми пътуване дотук. После реших да не се тревожа. Приоритетът ми сега беше да се върна при семейс­твото си.

– Ще го направя, Лийхи – измъкнах се аз.

Сержант Алварес седеше на шофьорското място и зареждаше М16, когато отворих вратата и се качих на мястото до него. ВИП отношението беше приключило. Той носеше бронежилетка и ръчни гранати.

Не беше нужно да ми обяснява, че положението по улиците на Вашингтон се беше влошило още повече. Замислих се за Клои и Илай и ми се прииска вече да съм в самолета.

Тъкмо се канехме да завием наляво по Конститюшън Авеню на две пресечки от Белия дом, и чух­ме музика.

Ани ди Франко гърмеше от продънените колони на автомобил, паркиран на ъгъла на Президентс Парк. Край нея стояха трийсет или четиридесет младежи със суитшърти с отличителни знаци на колежите си и пиеха бира. Част от тях бяха боядисали лицата си така, че да приличат на животни. Замириса ми на марихуана. Имаха ръчно написани плакати, които гласяха:

Месоядството е убийство! Разплатата е сладка!

Хай, хо! Хай, хо! Завръщане към природата!

Всички се бяха побъркали, помислих си и поклатих глава. Животните, президентът, хлапетата в колежите.

Щом минахме отново край „Нашънъл Мол“, си дадох сметка за всички достойни исторически забележителности, събрани на това място. Замислих се за думите на Мартин Лутър Кинг Джуниър „Имам мечта“ в речта му по случай встъпването в длъжност на президента. Сега в огледалното езеро плуваха мъртви кучета.

Този път минахме по моста „Арлингтън“ над Потомак на път за летището. Почти километър навът­ре стигнахме до надлез. На него имаше група хора, които приличаха на заблудени демонстранти. Колежаните край Белия дом бяха по-скоро безобидни, но тези носеха черни ски маски и кърпи на главите. Размахваха черни знамена.

После нещо се стрелна пред колата и предното стъкло се огъна навътре.

Очите ми се напълниха със ситни парченца стъкло, след като кофата със строителен материал, която някой хвърли от надлеза, профуча край главата ми и се приземи на задната седалка.

Колата ускори и зави леко наляво. Обърнах се и видях, че лицето на Алварес е обляно в кръв. Беше паднал неподвижен върху волана.

Хванах кормилото и се опитах да го изправя. Колата се плъзна към бетонния бордюр с близо сто и трийсет километра в час. Чу се стържене на метал и изскочиха искри, носихме се петнайсетина метра така, преди автомобилът да се преобърне.

Тъмнина. В първия момент си помислих, че ритмичното туп-туп-туп е сърцето ми. Отворих очи. Осъзнах, че шумът идва от безполезното удряне на чистачките в счупеното предно стъкло.

Счупеното стъкло на преобърнатата кола.

Превозното средство лежеше на покрив в лявото платно. Коланът ме придържаше към седалката и се полюшвах като прилеп. Почувствах гореща кръв от носа ми да капе в косата. Кихнах и опръсках с кръв някога хубавия си костюм. Примигнах и се загледах през дупката в предното стъкло. Мислите ми бяха бавни и неясни.