Джеймс Патерсън - Зоопарк

Хмм. Ами сега?

Обърнах се към Алварес. И той беше с главата надолу като мен, още в безсъзнание и кървеше обилно от раната в слепоочието.

Пресегнах се към колана му, но се спрях, щом погледнах през прозореца. На фона на безспирното движение на чистачките, което вкарваше стъкла в колата, чух тежко дишане. От външната страна на стъклото от моята страна нещо мърдаше.

Присвих очи. Кафяво. Кафяво. Кафяво.

На прозореца се появиха огромна муцуна и малки черни очи.

О, добре, помислих си. Това е мечка.

Взираше се в мен през прозореца едва ли не с насмешка. Чувството, което ме изпълваше, не беше точно страх. Беше като един от онези моменти, в които си толкова тъжен, че започваш да се смееш. Страхът направи пълна обиколка и отново се появи. Е, това е, помислих си.

Не беше ясно как точно е стигнала мечката гризли до катастрофиралата ни кола в този участък от пътя. Не беше ясно какво правеше във Вашингтон. Да е избягала от зоопарка? Не ми се вярваше да е на щат към Анонимните алкохолици.Пое въздух звучно и залепи влажния си черен нос на прозореца на колата. Подуши стъклото, а после нададе тих гърлен стон и го удари с лапа, два пъти по-голяма от бейзболна ръкавица.

Скрибуцането на мечешките нокти по прозореца ме извади от ступора, в който бях изпаднал. Опитах се да откопчая предпазния си колан и напипах пушката на сержант Алварес на задната седалка.

Отказах се от идеята да се добера до оръжието, щом мечката се премести от страничната част пред челната броня. Почувствах, че колата се накланя напред и животното започна да се промъква откъм обърнатия наопаки капак на автомобила.

Значи, така ще умра, помислих си. Изяден от мечка гризли, докато вися надолу с главата в потрошена кола. Поне е интересно. Ако преди години някой беше погледнал в кристално кълбо и беше ми казал, че ще свърша по този начин, определено нямаше да повярвам.

Обърнах се към Алварес и се опитах да го разтърся, за да се свести. Нямах представа защо. Да го събудя, преди да умре? Не бях сигурен. Предполагам, че не ми се искаше да умра сам. Във всеки случай нямаше изгледи скоро да дойде в съзнание.

Мечката се беше напъхала под предния капак и носът ѝ вече се виждаше през дупката от кофата със строителен материал. Кихна и изпръхтя при опита си да отмести счупеното стъкло. Откърти го като хлапе, което разкъсва хартийката на бонбон.

Тогава си спомних за гранатите, които се люш­каха като авокадо на жилетката на сержанта. Откачих първата, която успях да достигна. Извадих щифта със зъби и я метнах с всички сили към мечката, която вече надничаше иззад обърнатото на­опаки табло.

Контейнерът удари главата на животното отстрани, то изръмжа и се отдръпна. Интересно изживяване е мечка да ръмжи в лицето ти. Разклати глава, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар.

Вместо да гръмне, контейнерчето се търкулна на асфалта под предния капак и започна да изпуска яркожълт дим. Кълбата задушлив газ щипеха на очите ми. Пушекът пареше като ужилване от оси. Покрих устата си и се закашлях.

Протегнах се към Алварес и успях да откача още една граната от жилетката му. Подготвих се да я хвърля, но забелязах, че няма да е нужно. През прозореца видях, че мечката си отива, тичаше към тревата от другата страна на пътя.

След доста време димът се разнесе и най-сетне успях да се разкопчая. Алварес също кашляше силно, докато се опитвах да освободя и неговия колан. Измъкнахме се от колата. Видът ѝ беше като след челен сблъсък с Джон Белуши.

– Какво се случи, по дяволите? – попита Алварес, примъкна се към бетонните бордюри, опипа кръвта по лицето си и огледа пръстите си.

– Точно като пчелите – измърморих на себе си и се загледах в дима, който се издигаше изпод предния капак на колата.

– Какви пчели? – попита Алварес и опита да извади пушката си от смазания автомобил. – Добре ли сте, професоре? Главата ли си ударихте?

– Щом животните ни подушат, искат да ни нападнат – казах аз и също коленичих до преобърнатата кола. – Всяко нещо, което прикрива миризмата ни, ни прави невидими за тях. Затова димът отпрати мечката. Премахна миризмата ни от въздуха.

– Без майтап – отвърна разсеяно Алварес и преметна пушката през рамо.

– Много логично е – казах. Мислех на глас. – Пчеларите използват дима със същата цел. Щом пчеларят бръкне в кошера, пчелите произвеждат феромон, който дава сигнал за масова атака. И все пак нищо не се случва, защото димът разрушава сигнала.

– Значи, това се е случило с всички животни, професоре... събират се на рояци? Все едно са се бъгнали от нещо?