Джеймс Патерсън - Зоопарк

Клои прехапва устни достатъчно силно, че да потече кръв. Изстрели, мисли си тя. Някой стреля.

Тръшва входната врата така силно, че една ваза пада от старинната масичка до нея, сърцето ѝ подскача в такт с автоматичната стрелба, а пръстите ѝ завъртат ключалката.

Наложи се да почакаме известно време, докато ни приберат от мястото, където бяхме катастрофирали с колата.

Чакането на открито беше странно – едновременно отегчително и ужасяващо. През цялото време стоях в средата на магистралата, облегнат на смачканата кола, оглеждах от горе до долу равните празни платна през мерника на автомата М16 на Алварес и се молех да не дойде друго животно.

Петнайсетина минути, след като се обадихме, най-сетне пристигна брониран джип с цял ред блестящи светлини на покрива. Слязоха двама пехотинци. На предния капак с въжета за бънджи беше привързан мъртъв санбернар. Бяха започнали да събират трофеи. Това беше война.

Чудех се кой печели.

– Кое ви забави толкова, по дяволите? – тросна се Алварес.

– Навсякъде има нападения, сержант – каза шофьорът, жилав чернокож мъж с тревожен поглед. – Наложи ни се да стреляме по целия път. Удариха Пентагона. Летище „Рейгън“ е напълно превзето от рояци кучета. Хангарите, терминалът, всичко. Никакви самолети не излитат, нито кацат до овладяване на ситуацията.

Страхотно. Никакви полети, мислех си, докато внимателно настанявахме окървавения като касапс­ка престилка проклинащ Алварес на задната седалка на хамъра. Не срещнахме директно повече животински орди, но по алеите, страничните улици, през прозорците виждахме движение, промъкващи се сенки. Изглежда, целият град вече беше подвластен на епидемията.

Озовахме се отново в базата, на сравнително безопасно място. В претъпканата медицинска палатка ми правеха шевове на лакътя, когато влезе привлекателна дребна жена с червеникавокестенява коса. Носеше уоки-токи, а на ревера на скъпото ѝ сако беше закачен бадж на охраната на Белия дом.

– Има ли тук Джаксън Оз? – провикна се тя. – Търся господин Джаксън Оз.

Изчаках момент, без да кажа нищо, докато тя обикаляше медицинската палатка. Какво ми бяха намислили сега? Данъчна ревизия ли искаха да ми правят?

Бях дошъл, за да помогна, а вместо това бях изоставен и разделен от семейството си в момент, в който светът беше завладян от хаос. О, да не заб­равяме автомобилната катастрофа, двайсетте шева и мечката.

И все пак, когато червенокосата се обърна към изхода, се обадих.

– Аз съм Джаксън Оз – представих се. – С какво мога да бъда полезен?

Веждите ѝ затанцуваха и тя вдигна уоки-токито.

– Открих го – каза в радиостанцията. – Веднага ще го доведа.

– Къде ще ме водите? – попитах.

– Риана Мортън, заместник-секретар на кабинета – каза тя и ми подаде ръка.

– Къде ще ме водите? – повторих.

– В момента се провежда среща на кабинета – осведоми ме госпожица Мортън. – Господин Лийхи твърди, че разполагате с презентация.

Пет минути по-късно отново бях в комплекса на Белия дом и бързо следвах служителката край цветните лехи и чемширите в градината на Джаклин Кенеди. Минахме през врата към сутерена, после изкачихме някакви стълби и завихме по коридор с великолепна ламперия, редица камини, старинни библиотеки и бронзови бюстове.

Дано не се окаже поредното разиграване, помис­лих си, и в този момент осъзнах, че вървим към западното крило на Белия дом.

Във вестибюла пред заседателната зала на кабинета едър морски пехотинец в парадна синя униформа и бели ръкавици провери документите ми за самоличност. Сред тълпата хора в костюми зад него различих вицепрезидента и държавния секретар. Шегуваха се помежду си за някакви самозалепващи листчета върху Блакбъри, каквото не било позволено да внасят по време на срещата.

Навън столицата на тази държава се сриваше, вероятно и целият свят, но добре защитените политици продължаваха да остроумничат.

Нищо чудно, че хората толкова много харесваха Вашингтон, помислих си.

Познат глас ме повика по име.

Чух и тихо електрическо бръмчене и хората в костюми се отдръпнаха, за да направят път на Чарлс Гро в инвалидната му количка. Стиснах ръката му.

– Най-сетне приятелско лице – възкликнах. – Какво става? Чу ли нещо?

– Добре ли си, Оз?

Спомних си, че бях мръсен и покрит с кръв. Ръкавите ми бяха навити, а вратовръзката – разхлабена и се люшкаше нелепо по копчетата със засъхнала кръв.