Джеймс Патерсън - Зоопарк

Тя разсъждава, опитва се да стигне рационално следващата си стъпка. Мисли за сградата. Има стълбище, асансьор, товарен асансьор. Почакай, мисли си тя. Има и задно стълбище, което вероятно е достъпно от кухнята, където изхвърля боклука. Може този маршрут за бягство още да е отворен, казва си. Би могла да носи Илай и да се измъкнат оттам. А после какво? Да останат на открито? Да отидат в друга сграда? Най-добре е да са тук и да се надяват да не ги забележат и...

Друг шум кара сърцето ѝ да подскочи отново. Идва от дясната ѝ страна. Там има френски прозорци. Забравила е за тях.

Те водят към балкона.

Гледа как сянка надвисва отгоре над балкона, точно зад стъклото. После още една. А след това и трета.

Клои бавно пуска Илай на пода до себе си. Ляга върху масичката за кафе по корем, притиска го плътно, опитва се да го предпази с тялото си колкото може по-добре и много бавно вдига глава, за да погледне отново към френските прозорци пред балкона.

Три възрастни шимпанзета са долепили физиономиите си към стъклото и го облъхват с горещия си дъх като деца, притиснали лица във витрината на магазин за бонбони.

Огромни са. Козината им е настръхнала. Две от тях държат нещо в ръцете си. Пръчки? Не, тръби са. Използват инструменти, мисли си етологът в Клои.

Миг по късно се чува тропане. Шимпанзетата удрят с тръбите по стъклените врати.

Дзън. Дзън. Дзън.

Стъклото се пръсва с дрънчене като удар на чинели.

Трошат се стъкла. Назъбени триъгълници се пръсват по дървения под – дрънчат, звънят и тракат. Шимпанзетата разчистват стъклата от рамките с тръбите. Алфа мъжкарят пристъпва напред, внимателно отмества останалите от пътя си. Носи оръфана червена шапка, стои екстравагантно като тотем на главата му, като варварска корона.

Това е Атила – или по-скоро някогашният Атила. Вече не е същата маймуна. Мускулите му са изопнати като струни на китара, погледът му е ненаситен и гладен. Козината му е по-дълга на места. Носът му тече. Изглежда, цялата му физиология се е променила. Мозъчните му функции са забавени, извратени, а метаболизмът му действа на бързи обороти.

Атила завира глава в апартамента, души.

Вече всичко е миризма. Звукът, докосването – дори зрението – играят второстепенна роля в оркестъра от сетива. Всички знаят, че тук има хора. Знаят, че има възрастна женска. Ароматът е непог­решим – потта, сладкият лек мирис на овулацията. И нещо, което мирише на малко момче. Муцуните им се пълнят със слюнка заради близостта на плячката. Копнеят да се нахранят с нея така, както огънят се нуждае от кислород.

Сега животните общуват почти само чрез обонянието. Емоциите и намеренията се различават по миризмата на тялото, по потта.

Атила го иска дори повече от останалите двама с него. Не е убивал от часове и гладът разкъсва стомаха му като ножици, прерязва го на две.

Кани се да влезе откъм балкона, но долавя и друг аромат. Има нещо, нещо смътно познато в миризмата на другия човек, малкия, нещо почти недоловимо, което едва-едва пропуква стената от гняв.

На червения екран в съзнанието на Атила се появява спомен. Изниква лице на мъж – неясно, размито, но е там. Приближава се до решетките на малка тясна клетка, в която са го затворили. Мъжът отваря клетката, гушва го, говори му, успокоява го. Първото мило отношение, което някога е изпитал.

Странното видение го кара да клати глава настрани, Атила спира до потрошената балконска врата. По някакъв начин той е там, част от момчето е. И все пак Атила е гневен, ужасно гневен. Стои там, а импулсът се смесва със спомените му.

Другите две човекоподобни маймуни пищят кръвожадно, опитват се да минат през него.

Атила сграбчва първата за рамото, а после и другата. Повлича ги обратно навън през вратата. Има и друго месо.

– Иееаах! – пищи Атила. Емоционален вик, пронизителен, стържещ. – Иееаах! Иееаах! Иееаах!

– Мамо! Мамо! Събуди се! Слушай!

Очите на Клои потрепват и се отварят. От балкона се чува пронизителен крясък на примат. Шимпанзетата на балкона, изглежда, са се сбили помежду си.

Тя се изправя в седнало положение.

Клои протяга ръка и обгръща плътно сина си. Гледат как животните се боричкат и крещят и тя различава познат за маймуните звук. Това е предупреждение – нещо като сирена за приближаваща заплаха.

Едното предупреждава останалите да не влизат?

След малко шимпанзетата млъкват. Най-едрото – което странно носи стара съдрана червена шапка – хуква към парапета на балкона, като се подпира на юмруци, скача на ръба и приканва останалите да го последват. Само след миг и трите се плъзват по парапета и изчезват.