Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Точно така. Всичките са се бъгнали – отговорих. – Сега извикай някой от приятелите си пехотинци да ни измъкне оттук. Трябва да им кажем как можем да се преборим с това.

Зона за сигурност на армията на Съединените щати в Манхатън

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

Товарният асансьор е подчертано смрадлив още преди ефрейтор първи ранг Доналд Родейл да започ­не тази вечер да събира боклука от създадената по спешност правителствена резиденция на Пето авеню. Докато приключи в шест и трийсет, очите му вече смъдят, а обядът в стомаха му заплашително се надига от наситената воня, която се носи от високата до гърдите камара с мазни торби за боклук.

Старият асансьор с ръчно задвижване спира и една особено мърлява торба за боклук с дръжки се срутва от върха на купчината и го удря по краката отзад.

Право в целта, мисли си Родейл.

Отваря вратата към задния двор на сградата, сваля торбите една по една и ги слага в пластмасов контейнер. Щом го напълва докрай, застава зад него и започва да го бута по стръмната рампа към 81-ва улица.

Задъхан и лъснал от пот, Родейл изругава, щом стига горния край на рампата. Малката охранителна будка край портала е празна. Задължението на пазача там е да изключи захранването на електрическата ограда и да го прикрива с М16, докато той преодолее разстоянието до другата страна на улицата и разтовари боклука в товарния контейнер. Само че той се е отлъчил.

Какво да се прави. Пазачът, който обикновено седи в будката, е полицай на име Куинлан. Готин е. Той не иска да го вкарва в беля, че не е бил на поста си.

Проблемът е, че ако чака тук твърде дълго, ще закъснее да помогне на Зюскинд, един отвратителен мрънкач, да изпразни боклука от музея през улицата.

Проклета работа и в двата случая.

Родейл поглежда дългия тъмен участък на Източна 81-ва през заключената с верига ограда. Празен е. Само тясна ивица от тухлени и гранитни къщи, дървета и пусти тротоари. Няма побеснели глутници животни. Съвсем нищичко.

Мамка му, мисли си Родейл. Ще отнеме само секунда. Пресяга се в будката на пазача, изключва захранването на електрическата ограда и я отваря.

Избутва кофата за боклук навън. Чуват се дрънчене и тракане по бетона, докато я изтласква към зеления товарен контейнер, в който събират отпадъците.

Родейл се протяга да завърти дръжката на вратичката и забелязва нещо необичайно. Вече е завъртяна. Да не би да е забравил да го затвори вчера?

Вратичката леко проскърцва. Той я бута, за да се отвори докрай. Тъмният контейнер вони още по-зле от товарния асансьор. На нещо разложено, нещо мъртво. Родейл сдържа дъха си. Накланя кофата и започва да пуска торбите колкото може по-отдалеч. По-тежките хваща с две ръце и се завърта, за да се засили по-добре като дискохвъргач. Почти... почти... му е забавно.

Вече е хвърлил половината торби, когато чува звук. Нещо се движи. Не надниква в контейнера. Решава, че торбата, която е хвърлил току-що, се е търкулнала обратно към отвора.

Хваща следващата. Тежичка е тази проклетия. Кани се да изпълни олимпийско хвърляне и се засилва, но от сянката на отвора изскача шимпанзе. Родейл застива намясто с торбата с боклук в ръце.

Да, наистина е шимпанзе. Лицето му е като странна гумена маска, а очите му са сладки и ясни като полирано кафяво стъкло. Това шимпанзе носи шапка. Тя е смачкана и изцапана, но изглежда, някога е била червена.

Животното продължава да се взира в него. Сякаш иска да му каже нещо.

През последните две седмици, откакто започна цялата лудост, беше виждал нападения на кучета и плъхове... но шимпанзе? Това е неочаквано.

– Хей – подвиква той в товарния контейнер. Гласът му се блъска в стените на тясното пространство. Не знае какво друго да каже. – Добре ли си?

Вместо отговор шимпанзето го сграбчва за ризата с огромните си черни ръце, навежда се напред и отхапва носа му.

Родейл пада на колене, викът му разцепва пространството, проточва се във въздуха като дълъг шал. По устните и брадичката му се стича кръв, капе от шепите, вдигнати пред лицето му. Шимпанзето надава висок пронизителен вой. От къщата до контейнера започват да прииждат животни.

Изскачат от прозорците, от алеите, от месинговия процеп на пощенската кутия на червената входна врата. За пет секунди улицата е пълна с петнисти помияри, миещи мечки, стотици котки. Най-многобройният контингент е от плъхове. Хиляди, хиляди тлъсти плъхове с червени очи. Покрили са улицата като с жив килим. Цвърчащ черен прилив.