Джеймс Патерсън - Зоопарк

Макмаршал е бил командващ офицер през първите хаотични часове на единайсети септември, но цялата тази история вещае да се развие още по-зле.

Връща се в офиса си и застава зад бюрото, което всъщност е претрупана до крайна степен архитек­турна чертожна дъска. На работа винаги стои прав заради катастрофата по време на тренировъчен полет преди трийсет години.

Преглежда купчина снимки. Фотографиите са от възможно най-модерен сателит „Лакрос“ и безпилотни летателни средства. Информацията, събрана от геопроникващия радар и системата от термални инфрачервени сензори, е доста обезпокоителна. Във всички кътчета на страната са се образували джобове от шокиращо големи животински рояци, както са наричани сега.

Командата за първата вълна от бомбардировки е предвидена за най-големите гнезда близо до гъстонаселените райони. Маями, Чикаго и Сейнт Луис са първи в списъка. Ако изобщо може да се говори за добри новини, те се състоят в това, че струпването на животни е концентрирано предимно в парковете: Евърглейдс край Маями, Линкълн Парк в Чикаго, Форест Парк в Сейнт Луис. През последните два дни са работили със сухопътните сили по евакуацията от предвидените райони, за да ограничат жертвите сред цивилното население.

Така, значи. Макмаршал спира за миг, за да анализира ситуацията. Съединените щати започват операция по бомбардиране на собствената си територия. Проклетата ситуация прилича на Параграф 22.

Наясно е, че не са само Съединените щати. Русия, няколко европейски страни и Китай провеждат съвместна кампания срещу рояците животни, които унищожават страните им.

Трябва да направят нещо. Макар че държат хората в неведение, нападенията са станали брутални. В засегнатите райони, а това означава почти навсякъде, болниците са пълни. Хората стоят затворени в домовете си, сякаш е избухнала епидемия от чума. Корабоплаването, въздушните линии, търговията, всичко е в колапс. Индустрията е напълно замряла. Няма изгледи скоро да се възстанови, след като хората непрестанно се боят, че може да бъдат разкъсани от кучета. Макмаршал чува дискретно потропване по стъклото.

– Стелтовете В2 от Макдил са готови да пуснат товара си, сър – обявява пъргавият млад офицер с ентусиазирана усмивка, която всъщност е доста притеснителна предвид обстоятелствата.

Обувките на Макмаршал изтракват върху пода на металния балкон, който гледа към оперативната зала.

В момента, в който генералът стига до парапета, целият преден екран е изпълнен с изображение. Въпреки че то е термално и черно-бяло, яснотата му е стряскаща. Защото това е Флорида. Макмаршал успява да различи палмови листа, док, стара кола.

– Променяме посоката за последен подход – съобщава офицерът от бомбардировача В2 по пращящия военен канал.

– Оттегляме се – съобщава той.

Екранът става бял. През включения микрофон на пилота се чува първоначалният силен тътен, последван от още един и още един. Екранът остава бял, докато мочурищата на Флорида горят.

– Браво! – провиква се помощникът на Макмаршал.

Подсвирва и започва да ръкопляска. Няколко от останалите служители колебливо се присъединяват към него.

Макмаршал се завърта на пети и се отправя обратно към бюрото си. В най-горното чекмедже има шишенце адвил за спешни случаи.

Докато Лийхи се опитваше да организира пътуването ми обратно към Ню Йорк, прекарах останалата част от сутринта в тясна, претъпкана и подчертано без президентска атмосфера служебна стая в дъното на източното крило на Белия дом.

Всички бяха под пара заради началото на военните действия. Хората около мен и дори онези, които си бяха направили бивак в коридора, се бяха скупчили край електрическите контакти, военни и политици не се отделяха от смартфоните и таблетите си. Оживеното им мърморене беше придружено от непрестанно тихо бръмчене от перките на хеликоптерите, които кацаха и излитаха от градината на Джаклин Кенеди. Сякаш главата ми беше заклещена в пчелен кошер.

Професионално незаинтересован агент от тайните служби захърка на канапето до мен в почивката си, а аз гледах някакъв разговор по Си Ен Ен на телевизора, закачен в горния ъгъл на помещението. Имаше много истории за нападения на животни, но нито дума за военния отговор, който току-що беше разпореден. Чудех се дали се дължи на факта, че още не се е случило, или имаше информационно затъмнение от страна на правителството.

Може би беше възможно, помислих си и поглед­нах тълпата войници и правителствени служители наоколо.